Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Това са моите прабаба и прадядо. Нямам представа защо са поръчали да ги нарисуват, щом като вече е имало фотоапарати. Онзи дебелият върху табуретката е прапрапрапрачичо Хю като малко момче, заедно със сестра си Петронела и три зайчета. А това е една херцогиня, чието име в момента не си спомням. Не ни е роднина, но на картината носи колие, притежание на семейство Монтроуз, затова може да виси тук на стената. А сега вече се намираме на втория етаж, затова на всички снимки в този коридор можеш да се любуваш на Шарлот. На всеки три месеца леля Гленда я води при фотографа, който уж снима и кралското семейство. Това тук е любимата ми снимка: Шарлот като десетгодишна заедно с един мопс с лош дъх, което може да се познае по изражението й, не смяташ ли?
И така нататък, и така нататък. Беше ужасно.
Едва в стаята ми успях да прекъсна бръщолевенето си, но само защото тук не висяха картини по стените. Изпънах покривката на леглото, като незабележимо скрих нощницата ми "Хелоу Кити“ под възглавницата. После се обърнах и погледнах Гидиън очаквателно. Сега вече му дадох думата да каже нещо.
Ала той не го стори. Вместо това продължаваше да ми се усмихва, сякаш не можеше да повярва на очите си. Сърцето ми запрепуска в галоп, за да спре само миг след това. Страхотно!!! То без проблем се справяше с пронизването от шпага, но присъствието на Гидиън бе непосилно за него. И най-вече, когато гледаше така.
— Исках да ти се обадя, но телефонът ти беше изключен — най-сетне проговори той.
— Падна ми батерията.
Беше предала богу дух насред разговора ми с Лесли в лимузината. И тъй като Гидиън отново мълчеше, взех телефона си от раницата и започнах да търся зарядното. Пралеля Мади беше навила старателно кабела му и го беше прибрала в едно чекмедже.
Гидиън облегна гръб на вратата.
— Днес беше един доста странен ден, нали?
Кимнах. Телефонът вече бе включен към зарядното. И тъй като не знаех какво друго да направя, се подпрях на ръба на бюрото.
— Мисля, че беше най-ужасният ден в целия ми живот — продължи той. — Докато лежеше там на пода... — Гласът му стана леко дрезгав.
Оттласна се от вратата и се приближи към мен. Изведнъж изпитах непреодолимото желание да го утеша.
— Съжалявам, че... те накарах да се тревожиш толкова. Но наистина си мислех, че ще умра.
— И аз си помислих същото.
Той преглътна тежко и направи още една крачка към мен.
Въпреки че Ксемериус отдавна бе отлетял при своя пианист, мозъкът ми без проблем възпроизвеждаше част от евентуалните му коментари. „Искрящият му зелен поглед възпламеняваше сърцето й под пикливо-жълтата риза. Сгушена до гърдите му, тя позволи на сълзите й да потекат.“
О, боже, Гуендолин! Можеш ли да го раздаваш още малко по-истерично?
Вкопчих се още по-здраво в ръба на бюрото.
— Но ти трябваше да знаеш по-добре какво се случва с мен — изтъкнах. — Все пак следваш медицина.
— Да, и точно затова ми беше ясно, че ти... — Гидиън спря пред мен и за разнообразие този път той хапеше долната си устна, което веднага ме разчувства. Той бавно вдигна ръката си. — Острието на шпагата беше проникнало толкова дълбоко в теб. — Той разтвори доста широко палеца и показалеца си. — Една малка драскотина нямаше да те накара да припаднеш. А и цветът веднага се отдръпна от лицето ти и по челото ти изби студена пот. Затова бях наясно, че Аластър трябва да е засегнал някоя голяма артерия. Ти умираше от загуба на кръв.
Взирах се в ръката му, вдигната пред лицето ми.
— Ти също видя раната, наистина е безобидна — казах и се прокашлях. Близостта му се отразяваше на гласните ми струни. — Това... трябва да е... може би се е дължало просто на шока. Знаеш как е, внушила съм си, че съм сериозно ранена, и затова е изглеждало така, сякаш...
— Не, Гуени, не си си го внушила.
— Но как е възможно накрая да ми остане само тази малка драскотина? — прошепнах.
Той отпусна ръката си и закрачи напред-назад из стаята.
— Първоначално и на мен не ми беше ясно — отвърна той бързо. — Изпитвах такова... облекчение, че си жива, че убеждавах сам себе си как всичко си има някакво логично обяснение. Но по-късно, под душа, изведнъж ми просветна.
— Аха, ето как стоят нещата. Аз все още не съм си взела душ. — Отлепих скованите си пръсти от ръба на бюрото и седнах върху килима. Сега беше много по-добре. Поне коленете ми не трепереха повече. Облегнала гръб на леглото, погледнах нагоре към него. — Трябва ли да обикаляш наоколо като някой затворен в клетка лъв? Съвсем се изнервям.