Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
Гидиън застана на колене точно пред мен на килима и постави длани на раменете ми, без да се съобразява с факта, че от този миг насетне не бях в състояние да го слушам внимателно, а вместо това ме занимаваха абсолютно незначителни мисли като: „Дано поне да мириша добре“ и „Не трябва да забравям да дишам“.
— Познато ли ти е чувството, когато започнеш да решаваш судоку и откриеш онова единствено число, благодарение на което всички други квадратчета се попълват съвсем лесно? — попита той.
Кимнах колебливо.
— От дни наред си блъскам главата над толкова много неща, но едва тази вечер... открих онова магическо число, разбираш ли? Отново и отново прочитах онези документи, толкова често, че почти ги научих наизуст...
— Какви документи? — прекъснах го.
Той ме пусна.
— Документите, които Пол получи от лорд Аластър в замяна на родословните дървета. Пол ми ги даде, и то в деня, в който ти беше на разговор при графа. — Той се усмихна накриво, когато видя почудата, изписана върху лицето ми. — Щях да ти разкажа за това, но ти беше прекалено заета да ми задаваш странни въпроси и накрая избяга, дълбоко засегната. Не можах да те последвам, защото доктор Уайт настоя да се погрижи за раната ми, спомняш ли си?
— Това се случи едва в понеделник, Гидиън.
— Да, вярно. На човек му се струва, че е минала цяла вечност, нали? Когато най-сетне успях да се прибера вкъщи, ти звънях през десет минути, за да ти кажа, че те... — той се прокашля, а после хвана ръката ми в своите — ...за да ти обясня всичко, но през цялото време ми даваше заето.
— Да, точно тогава разказвах на Лесли какъв подъл мръсник си. Но знаеш ли, ние имаме и стационарен телефон.
Той не обърна внимание на коментара ми.
— Между набиранията започнах да чета документите. Ставаше дума за предсказания и бележки от личния архив на графа. Документи, които пазителите не познаваха. Които той напълно умишлено е скрил от собствените си хора.
Въздъхнах.
— Нека да позная. Още глупави стихчета. И ти не си разбрал нито дума.
Гидиън се наведе напред.
— Не — отвърна бавно. — Точно обратното. Всичко беше доста недвусмислено. Там пише, че някой трябва да умре, за да може Философският камък да прояви пълното си действие. — Той ме погледна право в очите. — И този някой си ти.
— Аха. — Не бях толкова впечатлена, колкото вероятно трябваше да бъда. — Значи, аз съм цената, която трябва да бъде платена.
— Аз бях истински шокиран, когато го прочетох. — Един кичур падна върху челото му, но Гидиън не забеляза. — Отначало изобщо не можех да повярвам, но предсказанията бяха съвсем ясни. Рубин е началото и краят, смъртта на Гарвана края разбулва, ако изгасне дванайсетата звезда, и така нататък, и така нататък, всичко това нямаше край. — Той млъкна за миг. — Още по-недвусмислени бяха записките, които графът е писал в полетата. Щом кръгът се затвори и еликсирът намери своето предопределение, ти ще умреш. Това го пише почти дословно.
Сега вече преглътнах тежко.
— И как ще умра? — Неволно отново си спомних кървавото острие на шпагата на лорд Аластър. — Това също ли го пише там?
Гидиън се подсмихна.
— Е, в това отношение предсказанията са неясни, както обикновено, но на едно нещо непрестанно се набляга. А именно, че аз, Диамантът, Лъвът, номер единайсет, ще имам нещо общо с това. — Усмивката изчезна от лицето му и в гласа му долових интонация, която никога досега не бях чувала. — Че ще умреш заради мен. От любов.
— О! Ъъъ... но... но това са просто някакви си стихове — рекох не особено находчиво.
Гидиън поклати глава.
— Не разбираш ли, че не можех да допусна да се случи, Гуени? Само затова потвърдих глупавото ти предположение и се преструвах, че наистина съм те излъгал и съм си играл с чувствата ти.
Сега вече ми просветна.
— За да не ми хрумне да умра от любов по теб, на следващия ден се погрижи да те намразя? Но това е наистина много... как да се изразя... много рицарска постъпка. — Наведох се и пригладих немирната къдрица от лицето му. — Наистина, много рицарска постъпка.
Той се усмихна едва.
— Повярвай ми, това бе най-трудното нещо, което някога съм правил.
Сега, когато веднъж вече бях започнала, не можех да отлепя пръстите си от него. Бавно погалих лицето му. Явно не му бе стигнало времето да се избръсне, но наболата брада беше някак си секси.