Сянката на планината

пазача с една прилична сума. Хукна обратно към лимузината, подхвърли ми ключовете, шмугна се вътре и затвори вратата.

Дива ми се усмихваше, застанала до мотора ми. Нощната тъма бе като гущер, пълзящ по

тротоара край нас. От време на време хора разпознаваха Дива, някои спираха да я гледат.

— Защо се усмихваш? — попитах я.

— Усмихвам се, защото не знаеш колко свестен човек си. Намръщих се. Хората, приятелите, враговете твърде бързо се меняха около мен, сякаш бях последният събудил се

човек по време на нападение.

— Чару и Пари са необвързани и разкрепостени момичета — каза.

— За какво говориш, по дяволите?

— И също те смятат за интересен. Не съм им отваряла очите по тоя въпрос.

— Моля?

— Казвам само, че си им интересен.

— Всички хора са интересни.

— Наистина обичаш Карла, нали? — тя се усмихна отново; и помен нямаше от

някогашната тигрица.

— Дива, защо ще ходим в бордея?

— Има женско парти и аз съм почетната гостенка. Ще ми е приятно да дойдеш с мен.

Кажи, това не е ли най-доброто предложение за последните двайсет минути?

Мой ред беше да се засмея. Може би действително се бе променила. Случва се с хората.

— Почетна гостенка, а?

— Да тръгваме, Сиско[97]! — усмихна се тя и метна крак зад мен на мотора.

Паркирахме отвън и поехме по украсените с цветя пътеки. Всички къщи бяха окичени с

дълги дебели гирлянди. Ели, племенникът на Джони, ни водеше с фенерче през тъмните

места, недостъпни за лампите. Спираше се при всеки разкошен букет и го осветяваше с

фенерчето, за да се възхитим на свежите цветове. Беше си облякъл най-хубавите дрехи като

за храмова служба, както и всички останали, с които се разминахме по пътеките.

Най-сетне ни изведе на мястото, където се провеждаха сватбите и празненствата в

бордея. В широк полукръг пред малка сцена бяха наредили пластмасови столове. Вече

гъмжеше от хора.

Жените се трупаха: пъстри рокли в огрявана от пламъци градина, цветове от

франджипани, заплетени в косите, смях — като птици по залез.

Пристигнаха Чару, Пари и Олег. После дойде и Кавита, следвана на няколко крачки от

Навин и Карла. Карла.

Видя ме и се усмихна. Тръпката, когато ти се усмихне жената, която обичаш: дъжд от

стрели, които ти вдъхват кураж.

Хората скандираха Дива да държи реч. Тя намери едно празно пространство, където

всички да виждат нисичката й фигура, и произнесе съвсем кратко слово.

— Искам да благодаря на всички ви много, много! — заговори тя на хинди. — Знам, понеже вие спасихте живота ми, че заедно можем да постигнем всичко. И оттук нататък аз

ще съм с вас докрай! Подкрепям бордеят да бъде справедливо разселен в прилични, сигурни

и уютни жилища из целия град. Ще се посветя на тази цел и ще вложа в нея всички ресурси, с които разполагам!