Тъмната кула

— Красиви са, нали? — попита Сузана с капчица тъга в гласа си.

Роланд от Гилеад, който никога не се бе проявявал като ценител на красотата (освен веднъж, много отдавна, в баронството Меджис), изсумтя. Той знаеше какво би било красиво за него — добро укритие по време на виелицата, което да им свърши повече работа от клоните на дърветата. Ето защо почти не повярва на очите си, когато вятърът поутихна и снежните завеси се спуснаха на земята. Стрелеца изтърва повода, с който теглеше шейната, отиде до Сузана (провизиите им бяха завързани зад нея) и падна на едно коляно. Както бе облечен в кожи от главата до петите, повече приличаше на някакво същество от рода на Голямата стъпка или Йети, отколкото на човек.

— Какво мислиш за това? — попита той.

Вятърът отново се надигна и за миг заличи всичко, което мъжът беше видял. Когато се успокои, покровът над главите им се разкъса и слънчевите лъчи озариха снежното поле, което заискри така, сякаш бе осеяно с миниатюрни елмази. Сузана заслони очи с едната си ръка, погледна надолу и видя нещо като преобърнато „Т“, издълбано в снега. Хоризонталната черта (която бе по-близо до тях) беше относително къса, навярно не повече от шейсетина метра във всяка посока; вертикалната обаче беше изключително дълга, стигаше чак до хоризонта и сетне се губеше нейде отвъд.

— Пътища! — възкликна тя. — Някой е прокарал пътища тук долу, Роланд!

Стрелеца кимна.

— И аз си помислих същото, но исках и ти да го кажеш. Виждам и още нещо.

— Какво? Очите ти са по-силни от моите.

— Когато се приближим, сама ще го зърнеш.

Той понечи да се изправи, ала безногата жена го хвана за ръката.

— Не ме тормози така. Какво е?

— Покриви — отвърна нейният дин. — Мисля, че там долу има къщи. А може би и цял град.

— Хора? Да не искаш да кажеш, че има хора?

— Ами над една от къщите се вижда нещо като дим, макар че не съм съвсем сигурен с това бяло небе.

Тя не знаеше дали иска да види други хора или не. Това определено щеше да усложни нещата.

— Роланд, трябва да сме адски внимателни.

— Да — кимна мъжът и отново зае мястото си пред шейната. Преди да го вдигне, се спря да намести колана си, спускайки кобура малко по-ниско, за да е по-удобно на лявата му ръка.

Час по-късно стигнаха до кръстопътя. Триметровият снежен насип и следите от вериги в отъпкания сняг наведоха Сузана на мисълта, че оттук най-вероятно е минавал снегорин. От най-високата точка на насипа стърчеше стълб, чийто връх бе увенчан с табелки, не по-различни от тези във всички по-големи градове; същите табелки красяха всеки ъгъл в Ню Йорк например. Тази, която отбелязваше по-късия път, гласеше: