Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Дирята им се открива твърде лесно, инструктор Ренсиал — каза Френтис. — В прохода имат коне, а инструктор Солис със сигурност има нужда от най-добрия майстор коняр в Кралството.
Поеха на запад с намерение да се отклонят на север, след като оставят още фалшиви следи, с които да заблудят преследвачите. Френтис и Давока се движеха в края на колоната, а Ермунд разузнаваше напред с Арендил и Иллиан. Момичето беше развило отличен усет за звуците на гората, чуваше песента ѝ не по-зле от всеки брат или ловец. До мръкване изминаха поне двайсет мили, което беше чудесно постижение в Урлишката гора.
Тази нощ не запалиха огньове, гушеха се един в друг да се топлят и мълчаха.
— Стига си се въртял! — сопна се Иллиан на Арендил. Двамата лежаха един до друг до една паднала бреза.
— Тъпото ти куче ми ближе лицето — отвърна намусено той.
Френтис седеше на пост до Грейлин, наострил очи и уши за песента на гората. „Нощем гората изглежда черна — беше ги учил преди много години инструктор Хутрил. — Безкрайна бездна. Ала в мрака тя е по-жива, отколкото под светлината. Успокойте страховете си и знайте, че гората ви е приятел, защото тя е най-добрият постови, който ще имате някога.“
Някъде по върховете на дърветата сова бухаше на съседката си с дълбок и надежден глас, през равни интервали. Вятърът носеше само уханията на гората, без следа от човешка пот или по-сладникавата воня на кучета. В бездната не се виждаше издайнически отблясък на метал под лунните лъчи.
— Теренът на север е открит, братко — прошепна едва доловимо Грейлин. — Ще трябва да прекосим близо сто и петдесет мили ренфаелска територия, за да стигнем до прохода. Рискът е голям.
— Знам, аспекте. Но тук е още по-голям.
И през следващия ден продължиха на запад — Френтис нареди хората да свърнат на север чак по здрачаване. Самият той, заедно с Боец и Ермунд, продължи още час на запад, като се стараеше да оставят счупени вейки по пътя си и видими следи от ботуши и лапи. Продължиха така до падането на нощта, после поеха на север към реката и продължиха по брега ѝ до един плитък брод. Останалите ги чакаха от другата страна, Давока излезе от сенките с копие в ръка, Иллиан се изправи иззад един храст със запънат арбалет.
— Тръгваме призори — каза Френтис, отпусна се до ствола на един бор и се остави на съня да го отнесе за няколкото часа, които оставаха до съмване.
Утринта донесе нова миризма, задушлива и остра. Френтис извика Иллиан и кимна към бора. Момичето връчи арбалета си на Арендил и започна да се катери, изтегляше се от клон на клон, докато не стигна почти до самия връх.
— Огън — докладва тя, след като се смъкна на земята. — Много огън.
— Къде? — попита Давока.
— Навсякъде. От всички страни. Но най-големият огън е южно от нас, недалече от града.
Френтис и Грейлин се спогледаха. „Дарнел е подпалил Урлишката гора заради нас?“
— Какво ще правим? — попита Греблото, по-скоро проплака по своя си начин.
— Каквото правят всички други живи същества в гората. — Френтис преметна лъка си през рамо, отвори раницата и започна да изхвърля всичко излишно. — Ще бягаме.
Всеки пробег траеше час, Френтис тичаше напред и налагаше убийствено темпо. Някои от бойците изоставаха изтощени и буквално се сриваха от умора, но Френтис беше безмилостен и пращаше Давока да ги пришпори с обещание за най-страшни наказания, ако изостанат отново. През цялото време миризмата на дим ставаше все по-силна, първите колони се издигаха черни в небето през пролуки в балдахина от зеленина. Както можеше да се очаква, темпото затрудни най-много Грейлин, горкият подтичваше в края на колоната, пухтеше и се потеше обилно. Но не се оплака нито веднъж и издържа, без да се срине, чак до падането на нощта.
По залез-слънце Иллиан се изкатери на друго дърво, тънката ѝ фигурка се чернееше на фона на оранжевото небе.
— Много голям пожар на юг — каза тя. — Пламъците са толкова високи, че не се вижда градът. На запад има друг, почти толкова голям.
— А пред нас? — попита Френтис.
— По-малки пожари, които още не са се слели, но растат.
— Значи няма да почиваме. Движете се в колона близо един до друг. Когато димът стане гъст, хванете се за ръце.
След първата миля започна да става горещо, скоро след това се озоваха под пелена от дим, примесен с пепел, хората кашляха и се давеха, влачеха се с препъване, хванати за ръце. Френтис държеше ръката на Иллиан, която с другата си ръка държеше Арендил. Френтис често спираше и се взираше напред в търсене на пътека, която да не е огряна от оранжевото зарево. От време на време някой елен или глиган притичваше през дима и се изгубваше от погледа, преди Френтис да е видял път за изход, който дивите животни, за разлика от тях, можеха да налучкват инстинктивно.