Камъкът на раздялата

Късно следобед на четвъртия ден от присъдата си, когато принца го нямаше, Саймън излезе от къщата му. Пресече реката бързо и, както се надяваше, без да се набива на очи, по един тесен мост и тръгна към мястото, през което Адиту го бе въвела в долината. Изтъканата от плат картина, която го бе завела до къщата на Джирики, продължаваше и от другата страна на реката, протягайки се от дърво на дърво. Сегментите, покрай които минаваше Саймън, като че ли показваха как оцелелите от някаква огромна катастрофа пристигат с корабите си в една нова земя (ситите, които идваха в Остен Ард) и как построяват огромни градове в горите и планините. Имаше и други детайли — знаци, втъкани в гоблена, които подсказваха, че несъгласието и мъката не са били оставени в увредената родина, но Саймън бързаше прекалено много, за да спре и да се вгледа внимателно.

След като вървя известно време покрай реката, той влезе в гъстия храсталак под хълмовете — надяваше се с потайност да навакса онова, което щеше да изгуби във време. Не видя сити, но понеже бе убеден, че всеки от тях ще вдигне тревога при гледката на това как затворникът им върви към границите на Джао е-Тинукай’и, се промъкваше през дърветата колкото можеше по-внимателно, като се придържаше надалеч от използваните пътеки. Въпреки радостта от бягството почувства не едно пробождане на вина: без съмнение Джирики щеше да изтърпи някакво наказание, задето е оставил смъртния пленник да се измъкне. И въпреки това Саймън имаше задължения към другите си приятели, които надделяваха дори и над многовековните закони на ситите.

Никой не го видя, или поне никой не направи опит да го спре. След няколко часа той стигна до място, което изглеждаше като по-дива, по-малко опитомена част на старата гора, и бе сигурен, че е успял да избяга. Цялото му пътуване с Адиту, от Вировете до вратата на Джирики, бе отнело по-малко от два часа. Сега той бе вървял поне два пъти повече назад покрай реката. Но когато изпълзя от прикритието на храсталаците, се оказа отново в Джао е-Тинукай’и, макар и в такава част, която още не бе виждал.

Стоеше насред сенчеста поляна. Дърветата навсякъде около него бяха облечени с нежни, подобни на паяжини копринени ленти; следобедното слънце ги караше да блестят, така че гората изглеждаше увита в огнена мрежа. В средата на поляната, в ствола на огромен дъб, около който коприната висеше толкова нагъсто, че самото дърво едва се виждаше, имаше овална врата от покрито с мъх бяло дърво. Той спря за миг и се зачуди кой ли отшелник би живял тук, в дърво в покрайнините на града. Сравнено с красивите вълнисти гънки на къщата на Джирики или останалите елегантни постройки на Джао е-Тинукай’и, без да се брои живото великолепие на Ясира, това място изглеждаше изоставено и запуснато, като че ли който и да го обитаваше, се беше скрил дори и от бавния живот на ситите. Но въпреки атмосферата на старост и усамотеност къщата от паяжинена коприна не изглеждаше заплашителна. Поляната бе празна и миролюбива, удобна с маловажността си. Въздухът беше прашен, но приятен, като джобовете на любима леля. Тук останалата част от Джао е-Тинукай’и приличаше само на спомен за звънлив живот. Човек би могъл да стои тук, под облечените в коприна дървета, докато самият свят се разпада навън…