Камъкът на раздялата

— Разбира се — отвърна Гелое малко нетърпеливо. — Това е най-високото място на левги оттук. Точно сега имаме нужда от високо място. Освен това има и други причини… трябва ли отново да ги обяснявам всичките?

— Не, валада Гелое, моля, води ни — каза Джосуа. Принцът изглеждаше подпален от някакъв вътрешен пламък, бледото му лице светеше от възбуда. — Точно това търсехме. Това е мястото, от което ще започнем дългото си връщане. — Лицето му малко се отпусна. — Но се чудя как Хотвиг и хората му ще се отнесат към това, че трябва да оставят фургоните си. Жалко, че няма начин да ги вземат горе.

Мъдрата жена махна с мазолестата си ръка.

— Тревожиш се прекалено прибързано. Върви напред и ще се изненадаш.

Под рехавата трева пътеката, която водеше нагоре, бе гладка като коридорите на Наглимунд и достатъчно широка за голям фургон.

— Но как е възможно? — възкликна Джосуа.

— Забравяш — отвърна Гелое, — че това е място на ситите. Под този треволяк е пътят, който са построили те. Нужни са много, много години, за да се разруши измайстореното от Зида’я.

Джосуа сви устни.

— Удивен съм, но съм и разтревожен. Какво би задържало враговете ни да не се изкачат също толкова лесно като нас?

Гелое изсумтя отвратено:

— Първо, по-лесно е да защитаваш високо място, отколкото да го превземеш отдолу. Второ, самата природа на мястото е срещу това. Трето, и вероятно най-важно, собственият гняв на врага ни може да го надхитри и да осигури оцеляването ни… поне за известно време.

— Как така?

— Ще видиш. — Гелое пришпори коня си нагоре и Лелет заподскача на седлото пред нея. Големите кафяви очи на детето възприемаха всичко без никакъв признак на чувства. Джосуа сви рамене и последва мъдрата жена.

Деорнот се обърна и видя Воршева — седеше изправена на коня си, а лицето й бе замръзнало в мрачен страх.

— Какво има, господарке? Нещо не е наред ли?

Тя се усмихна нервно.

— Народът ми винаги е мразил тази долина и се е страхувал от нея. Хотвиг е мъж и не би го показал, но той също се страхува от това място. — Тя въздъхна треперливо. — А сега аз трябва да последвам съпруга си нагоре по тази ужасна скала. Страхувам се.

За първи път, откакто принцът бе довел тази странна жена да живее в Наглимунд, Деорнот почувства как сърцето му се отваря за нея и дори се изпълва с възхищение.

— Всички сме смъртно уплашени, господарке. Просто не сме толкова честни като вас.

Той побутна леко с пети Дивисвет и тръгна заедно с Воршева нагоре по пътеката.