Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Окуражени от срещата с тритингите, пътниците яздиха весело цяла сутрин, въпреки заплашителните небеса. Когато по обед спряха да похапнат и да напоят конете, Сангфугол дори успя да убеди отец Странгиард да попее с него. Изненадващо мелодичният глас на свещеника пасваше много добре на гласа на арфиста и дори отец Странгиард да не разбра съвсем за какво е „Баладата за Моирах Кръглопетия“, удоволствието му от нея, както и от похвалите, които през смях получи след това, беше явно.
Когато отново потеглиха, Деорнот бе до Гелое, която държеше Лелет на седлото пред себе си. Мъдрата жена яздеше добре, като човек с дълъг опит. Деорнот за пореден път се зачуди каква ли може да е странната й история. Освен това тя все още носеше неговите дрехи, като че ли беше дошла в горичката гола. След като мисли известно време защо може да е така и като си спомни ноктестото нещо, което го беше ударило в тъмнината, Деорнот реши, че има някои неща, за които един богобоязлив рицар не бива да пита.
— Прости ми, валада Гелое — каза той, — но ти изглеждаш много сериозна. Има ли нещо важно, което още не си ни казала? — И посочи Сангфугол и Странгиард, които се смееха с херцогиня Гутрун. — Дали не пеем в гробището, както казва старата поговорка?
Гелое продължи да наблюдава небето. От скута й Лелет погледна Деорнот така, сякаш той бе някакъв интересен камък. Най-после Гелое каза:
— Страхувам се от много неща, сър Деорнот. Проблемът с това да си „мъдра жена“ е, че понякога знаеш тъкмо толкова, колкото да се страхуваш истински, но в същото време нямаш по-добри отговори от тези, които би могло да измисли и най-малкото дете. Страхувам се от тази идваща буря. Онзи, който е нашият истински враг — няма да споменавам името му тук, на тази земя, не и на открито, — стига до върха на силата си. През това студено лято вече видяхме как гордостта и гневът му говорят във ветровете и облаците. А сега от север се надига черно време. Сигурна съм, че това е неговата буря. Ако съм права, тя ще донесе скърби на онези, които му се съпротивляват.
Деорнот се улови, че проследява погледа й. Изведнъж злокобните облаци заприличаха на мастилена ръка, която се протяга през небето от север, която търси сляпо, но търпеливо. Мисълта да изчакат тази ръка да ги намери предизвика в него гърч от отровен ужас, така че той сведе поглед към седлото си за момент, преди да може да повдигне очи към жълтия взор на Гелое.
— Разбирам — каза Деорнот.
Слънчевата светлина се процеждаше на пресекулки през пролуките в облаците. Вятърът се обърна и задуха в лицата им, тежък и влажен. Един широк завой на Стефлод разкри за първи път Алдхеорте. Огромният лес бе много по-близо, отколкото бе предполагал Деорнот — завръщането им на коне бе много по-бързо, отколкото дългото им пътуване далеч от гората през степта. Понеже бяха ниско до реката, гората се издигаше на височините над тях — тъмна линия по северния ръб на долината.
— Вече не е далеч — каза Гелое.
Продължиха да яздят през следобеда; скритото от облаци слънце се спускаше в небето, просветвайки зад сивата мрачина. Следващият завой на реката ги изведе до целта им и всички смаяни спряха.
— Милостиви Ейдон! — прошепна Деорнот.
— Сесуад’ра — каза Гелое. — Камъкът на раздялата.
— Това не е камък — невярващо каза Сангфугол. — Това е планина!
Един огромен хълм се издигаше в долината пред тях. За разлика от ниските си закръглени съседи, Сесуад’ра се извисяваше над ливадите като главата на закопан великан, брадясала от дървета и коронована с ръбести камъни — зад тях, по самия връх, лежеше някаква блестяща белота. Сесуад’ра стърчеше на петстотин лакътя над реката — грамадна, изпъната нагоре обветрена скала. Слънчевата светлина обливаше хълма с трептящи вълни, така че той като че ли се завъртя и ги загледа, докато яздеха бавно надолу по течението.
— Много прилича на Тистерборг край Хейхолт — учудено каза Джосуа.
— Това не е камък — упорито повтори Сангфугол и поклати глава.
Гелое се изсмя остро.
— Цялото е камък. Сесуад’ра е част от самите кости на земята, изтръгната от тялото й при болката в Дните на Огъня, но все още стига надолу до самия център на света.