Камъкът на раздялата

Изпълнен с безпокойство, той скочи и тръгна към пътеката, като разритваше тръстиките. Почти се сблъска с един сит, облечен само с тънки свободни сини панталони, който стоеше и се взираше в реката. За миг Саймън си помисли, че го шпионира, но финото лице на сита изобщо не трепна при приближаването му. Ситът продължи да гледа покрай него, докато младежът го подминаваше. Пееше си — нерезонираща мелодия от съскания и паузи. Вниманието му бе приковано върху едно дърво, което растеше на брега, наполовина потопено в течението.

Саймън раздразнено изсумтя. Какво им ставаше на ситите? Обикаляха като сомнамбули, говореха неща, които нямаха смисъл — дори и Джирики понякога дрънкаше загадъчни безсмислици, макар определено да бе най-откровеният от племето си — и всички гледаха Саймън така, все едно е насекомо. Когато изобщо го забелязваха, разбира се.

Няколко пъти Саймън бе срещнал сити, за които бе сигурен, че са Ки’ушапо и Сиджанди — двамата, които го бяха придружили на север от Алдхеорте до подножието на Урмшайм. Но те не показаха, че го познават, не направиха никакъв знак за поздрав. Саймън не можеше да се закълне, че са точно те, но нещо в начина, по който отбягваха очите му, го убеди, че е прав.

След пътешествието през северната пустош и роднината на Джирики, и еркинландският войник Гримрик бяха загинали в Драконовата планина Урмшайм, под ледения водопад, известен като Дървото на Удун. Бяха погребани заедно — човек и сит, — нещо, което Джирики бе казал, че не се е случвало, едно свързване между двете раси, непознато от векове. Сега Саймън, един смъртен, бе дошъл в забранения Джао е-Тинукай’и. Ки’ушапо и Сиджанди можеше и да не одобряват присъствието му, но знаеха, че той е спасил техния принц Джирики, знаеха още, че Саймън е Хикка стаджа, Носител на стрела… така че защо трябваше да го отбягват? А дори да бе сбъркал и да не бяха те, трябваше да е достатъчно просто истинските Ки’ушапо и Сиджанди да го открият — все пак той беше единственият човек сред техния народ. Толкова ли бяха ядосани от присъствието му, че не искаха дори да го поздравят? Дали не се срамуваха от Джирики по някакъв начин, от това, че принцът бе довел човек в тайната им долина? Тогава защо просто не го кажеха, не кажеха нещо? Вуйчото на Джирики, Кендхараджа’аро, поне недвусмислено бе показал, че не харесва смъртни.

Мислите за това пренебрежение съвсем развалиха настроението на Саймън и той изгази нагоре по брега на потока кипящ от яд. Необходима бе цялата му воля, за да не се върне при наблюдаващия реката сит и да натика красивото му лице в калта.