Камъкът на раздялата

Къщата на Джирики имаше много стаи и той бе отстъпил една изцяло на Саймън — принцът като че ли прекарваше по-голямата част от времето си в стаята, в която младежът го бе видял за пръв път при пристигането си в Джао е-Тинукай’и. През първите седмици на затвора си Саймън всяка вечер седеше с Джирики на полегатия склон над водата и докато светлината постепенно изчезваше от небето, наблюдаваше как сенките се удължават и огледалното езерце потъмнява. Когато и последният проблясък на слънчева светлина изчезнеше сред клоните, езерцето се превръщаше в тъмно огледало и във виолетовите му дълбини проблясваха звезди.

Саймън никога не беше слушал истински звуците на идващата нощ, но мълчаливата компания на Джирики често го насърчаваше да дава ухо на песните на щурците и жабите, да започне да чува въздишките на вятъра в дърветата като нещо различно, а не само като предупреждение да придърпа шапката си над ушите. Понякога, докато се потопяваше в прииждащата нощ, имаше чувството, че е на ръба на някакво велико прозрение. Някакво чувство за това, че е нещо повече от самия себе си, се прокрадна в него, за това какво е да живееш в свят, който малко се интересува от градовете или замъците, както и от грижите на онези, които са ги построили. Понякога се плашеше от размера на този свят, от безграничните дълбини на вечерното небе, обсипано със студени звезди.

Но въпреки всички тези непознати прозрения той все пак си оставаше Саймън и през повечето време беше просто разочарован.

— Той определено не искаше да каже това. — Младежът облиза сока от току-що изядената круша от пръстите си и сърдито хвърли огризката в тревата. До него Джирики си играеше с дръжчицата, която бе останала от неговата круша. Това бе петнадесетата вечер на Саймън в Джао е-Тинукай’и… или може би шестнадесетата? — Да остана тук, докато умра? Това е лудост! — Разбира се, той не бе разказал на Джирики за неуспешния си опит за бягство, но не можеше и да се преструва, че е доволен от затворничеството си.

Джирики направи онова, което Саймън бе започнал да различава като нещастна физиономия — леко присвиване на устните, нежно замъгляване на котешките му очи, вдигнати към небето.

— Те са ми родители. Те са Шима’онари и Ликимея, господарите на Зида’я, и това, което решат, е непроменимо като колелото на сезоните.

— Но тогава защо ме доведе тук? При това си нарушил някакво правило!

— Не съм нарушил никакво правило. — Джирики завъртя дръжчицата в дългите си пръсти, а после я метна в езерцето и тя направи малко кръгче. — Винаги е имало неизречени правила, но те са различни от законите. По традиция Децата на зората могат да правят каквото пожелаят, освен ако то не противоречи на някой закон, но тази работа с довеждането на смъртен тук отива до сърцевината на нещата, които разделят народа ни от незапомнени времена. Мога само да те помоля да ми простиш, Сеоман. Това беше риск, а аз нямам право да си играя с живота ти. Обаче стигнах до извода, че веднъж — и чуй ме, само този път — вие, смъртните, може да сте прави, а моят народ да греши. Тази разпростираща се зима заплашва много други неща освен кралствата на Судхода’я.