Камъкът на раздялата

Саймън се загледа в проясняващите се звезди и се опита да заглуши отчаянието, което се надигаше в него.

— Може ли родителите ти да променят мнението си?

— Възможно е — бавно отвърна Джирики. — Те са мъдри, а биха били и любезни, ако можеха. Но не позволявай надеждите ти да станат твърде големи. Ние, Зида’я, никога не бързаме да вземаме решения, особено трудни решения. Може да им изглежда разумно да го обмислят с години, а смъртните трудно понасят такова чакане.

— Години! — Саймън бе ужасен. Изведнъж разбра звяра, който би отхапал собствения си крак, за да избяга от капана. — Години!

— Съжалявам, Сеоман. — Гласът на Джирики бе дрезгав, като че ли от огромна болка, но златистите му черти не изразяваха много емоции. — Има един обнадеждаващ знак, но недей да залагаш много на това. Пеперудите останаха.

— Какво?

— При Ясира. Те се събират, когато трябва да се взимат важни решения. Не са отлетели, значи все още има нерешени неща.

— Какви неща? — Въпреки предупреждението на Джирики Саймън усети как в него се надига надежда.

— Не зная. — Ситът поклати глава. — Сега е времето да се оттегля. В този момент не съм любимият глас на майка ми и баща ми, така че трябва да изчакам, преди да отида отново при тях да излагам аргументите си. За щастие Първата баба, Амерасу, като че ли е загрижена за действията на родителите ми… и особено на баща ми. — Той се усмихна кисело. — Нейните думи имат голяма тежест.

Амерасу. Саймън знаеше това име. Той вдиша нощта дълбоко. Внезапно то се върна при него — едно лице, по-красиво и въпреки това неоспоримо по-старо дори и от тези на неостаряващите родители на Джирики. Саймън се поизправи.