Камъкът на раздялата

— Но защо искаш да ми помогнеш? — Някъде, като че ли в самата тъкан на подвижните стени, започна да звучи струнен инструмент. Ако Саймън не знаеше, че са съвсем сами в проветривите нектарени коридори на къщата на Адиту, би си помислил, че в съседната помръдвана от вятъра стая свири музикант. Вече бе спрял да се учудва от такива неща, но не можа да потисне спонтанния си трепет: музиката бе ефирна и деликатна като нещо малко и многокрако, което се разхожда по кожата му. — Как можеш да спечелиш една игра, когато постоянно помагаш на противника?

Адиту се облегна назад и го погледна. В дома си тя носеше толкова малко дрехи, колкото и по пътеките на Джао е-Тинукай’и, ако не и по-малко. Саймън, който все още не можеше да гледа спокойно изобилието на златистата й плът, се загледа втренчено във фигурите за игра.

— Човешко дете, мисля, че можеш да се научиш. Мисля, че се научаваш. Но спомни си, ние, Зида’я, играем тази игра от незапомнени времена. Първата баба казва, че тя е дошла с нас от Градината, която е изгубена. — Тя докосна успокоително лакътя на Саймън и младежът настръхна. — Шент може да се играе само за удоволствие. Играла съм игри, които не бяха нищо друго освен клюки и приятелски подигравки, и всички стратегии се опитваха да постигнат това. Други игри пък можеш да спечелиш само ако почти си загубил. Освен това съм играла игри, в които и двамата играчи наистина се бореха да загубят… въпреки че трябваха години, преди единият да успее. — Някакъв спомен я накара да се усмихне. — Не разбираш ли, Снежнокъдри, печалбата и загубата са само стените, сред които се провежда играта. Вътре в Къщата на шент… — Тя млъкна, по живото й лице премина сянка. — Трудно е да се каже на твоя език. — Сянката изчезна. — Може би затова ти изглежда толкова трудно. Въпросът е, че в Къщата на шент тъкмо идването и тръгването, посетителите, били те приятели или врагове, раждането и смъртта, всички тези неща имат значение. — Тя посочи с широк жест собственото си жилище, чиито подове бяха дебело покрити със сладка трева, а стените на стаите бяха изплетени от цъфтящи клонки. Някои от тях, както бе забелязал Саймън, имаха опасни малки бодли. — Както и с всички домове — и на смъртни, и на безсмъртни — живеенето прави къщата, не вратите, нито стените.

Тя се изправи и се протегна. Саймън я наблюдаваше скришом, като се мъчеше да задържи намръщената си маска, въпреки че грациозните й движения караха сърцето му да подскача болезнено.

— Ще продължим утре — каза тя. — Мисля, че се научаваш, макар и още да не си го разбрал. Шент има уроци дори и за Судхода’я, Сеоман.