Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
А миризмата бе най-странното. Сесуад’ра миришеше на безвременен растеж, на вода, корени и влажна пръст, на отдавна необезпокоявано място. Тук цареше атмосфера на спокойствие, на бавна и внимателна мисъл, но също така и обезпокоителното усещане за бдителност. От време на време тишината се нарушаваше от трелите на невидими птици — песните им бяха сериозни и колебливи, като говор на деца, които шепнат в зала с висок таван.
Когато тревистата равнина остана далече под тях, започнаха да подминават изправени камъни — изгладени от времето бели стълбове, почти два пъти по-високи от човешки бой. В неразличимите им черти имаше някакъв намек за движение, за живот. После пътеката ги изведе на слънце.
— Бележещи колони — обади се Гелое през рамо. — По една за всяка луна от годината. Ще подминаваме дузина всеки път, когато заобикаляме хълма, докато не стигнем върха. Мисля, че някога са били изваяни така, че да приличат на животни и птици.
Деорнот се вгледа в една заоблена топка, която някога можеше и да е била глава, и се зачуди какъв ли звяр е изобразявала. Обветрена и изгладена от дъждовете, сега тя беше безформена като разтопен восък, безлика като забравените мъртви. Той потрепери и направи знака на Дървото.
Малко по-късно Гелое спря и посочи надолу към северозападната част на долината, където старата гора стигаше почти до бреговете на Стефлод. Реката бе тънка линия от живак сред смарагдовата земя на долината.
— Точно оттатък реката, виждате ли? — Тя отново посочи към тъмните покрайнини на гората, които можеха да са и замръзнала морска вълна, очакваща само затоплянето на пролетта, преди да помете ниската земя. — Там, в края на гората. Това са останките от Енки-е-Шао’сейе, за който някои казват, че бил най-красивият град, построяван в Остен Ард от началото на света.
Всички се вгледаха натам, заслонили очи. Деорнот също се взря в далечната гора, но видя само нещо, което можеше да е разрушена стена с лавандулов цвят, и проблясък като на злато.
— Няма много за гледане — тихо каза той.
— Не и в тази ера — отвърна Гелое.
Катереха се все по-нагоре. Денят си отиваше. Всеки път, когато правеха пълен кръг до северния склон на хълма, можеха да видят разширяващия се възел тъмнина на хоризонта. Бурята се приближаваше бързо — вече бе погълнала далечните граници на Алдхеорте и целият север бе обвит в сива несигурност.
След като свършиха дванадесетата обиколка около хълма и подминаха сто четиридесет и четвъртата бележеща колона — Деорнот все пак ги броеше, — най-после излязоха изпод засенчващата ги зеленина, изкачиха се по един последен склон и най-после се изправиха на ветровития връх. Слънцето изчезваше на запад — оставаше само едно червеникаво резенче.
Върхът на хълма бе почти равен и съвсем малко по-тесен от основата му. По ръбовете му се издигаха пръсти от изправен камък. Не бяха изгладени като бележещите колони, а бяха огромни, грубо възправени камъни, всеки висок колкото четирима мъже. Бяха направени от същата сива скала, прорязана от бяло и розово, от която бе и хълмът.
В центъра на платото, сред поле развяваща се трева, имаше огромна ниска постройка от полупрозрачен камък, докоснат от червеното зарево на залеза.
Отначало им заприлича на храм, като огромните стари сгради в Набан от дните на Империята, само че линиите бяха по-прости. Непретенциозният, но впечатляващ стил правеше сградата да изглежда така, сякаш изскача от самия хълм. Беше ясно, че мястото й е точно на този ветровит връх, под това невероятно широко небе. Великолепието и егоизмът, които говореха от всеки ъгъл и ръб на човешките къщи, бяха като чужд език за онези, които бяха построили това. През неизброимите години стените се бяха срутили на места и необезпокоявани с векове дървета се бяха показали през покрива на сградата или си бяха пробили път през сводестите врати като нежелани гости. Въпреки това простотата и красотата на сградата бяха толкова явни — и в същото време толкова нечовешки, — че дълго никой не се осмели да проговори.
— Стигнахме — най-после каза Джосуа. Тонът му бе тържествен и въодушевен. — След всички опасности и всички страдания намерихме място, където можем да спрем и да кажем: няма да отидем по-нататък.
— Това не е завинаги, принц Джосуа — тихо проговори Гелое, като че ли не искаше да накърни убедеността му, но принцът вече яздеше уверено към белите стени.
— Няма нужда да е завинаги — обади се той. — Но поне засега ще сме в безопасност! — Обърна се и махна на останалите да го последват, а после продължи да се върти и да се оглежда във всички посоки. Накрая извика на Гелое: — Вземам си думите назад! С няколко добри бойци мога да спра тук. Дори и самият сър Камарис не би могъл да ми надвие, та ако ще да предвожда всички рицари от Голямата маса на баща ми!