Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война

Всеки си има някаква краста и както някой събира кибритени кутийки, така пък тоя господин страдаше от манията да организира процеси по съкратената процедура, въпреки че в повечето случаи това противоречеше на съдебния военен устав.

Тоя генерал обичаше да казва, че не се нуждаел от никакви военни съдии, свикнал се просто съдът и след три часа всеки престъпен тип трябвало да бъде обесен. Докато той бил на фронта, никой не мижел да се оплаче от липса на процеси по съкратената процедура.

Както някои не могат да прекарат деня, без да изиграят партия шах, билярд или мариаж, така и тоя именит генерал ежедневно насрочваше по някой процес по съкратената процедура, председателствуваше тези процеси и с голяма сериозност и радост обявяваше „мат“ на обвиняемия.

Ако човек искаше да бъде сантиментален, би могъл да напише, че на съвестта на този човек тежеше животът на много дузини хора, особено там, на изток, където, както казваше той, се бореше с великоруската агитация между галицийските украинци. От негово гледище обаче не можеше да се говори, че нещо му тежи на съвестта…

Това не съществуваше у него. И когато осъдеше по съкратената процедура някой учител, учителка, поп или цяло семейство на обесване, той преспокойно се връщаше в жилището си, както се връща в къщи страстният картоиграч на мариаж, който си повтаря на ум как в кръчмата му играли „флек“, как той играл „ре“, те играли „супра“, той „тути“, те „ретути“ и как накрая той спечелил и получил сто и седем#1. Бесенето на хората за него беше нещо най-обикновено и естествено, един вид всекидневен хляб, и при четене на присъдите той често започна да забравя за негово величество императора, като не казваше вече: „В името на негово величество осъждате се на смърт чрез обесване“, а само накратко: „Осъждам ви.“

Понякога той откриваше в бесенето и нещо комично, за което веднъж писа на съпругата си във Виена: „… или например, скъпа моя, не можеш да си представиш колко се смях преди няколко дена, когато осъдих един учител за шпионаж. Имам един опитен човек, който ги беси с доста голямо умение, фелдфебел, върши го ей така, просто като спорт. Бях в палатката си, когато след прочитането на присъдата тоя фелдфебел идва при мене и ме пита къде да обеси учителя. Казах му да го обеси на най-близкото дърво и представи си сега какво комично положение. Бяхме посред степта, докъдето достига погледът ти, нищо друго не се вижда освен трева, на километри път едно дръвче няма да срещнеш. Заповедта си е заповед и затова фелдфебелът взе учителя под конвой и тръгнаха да търсят дърво. Върнаха се чак вечерта, пак с учителя. Фелдфебелът идва при мене и отново ме пита: «На какво да го обеся тоя мръсник?» Изругах го, нали му бях заповядал на най-близкото дърво. Той каза, че на сутринта ще се опита да го направи. Сутринта идва целият пребледнял и съобщава, че учителят изчезнал. Стори ми се толкова смешно, че простих на всички, които го бяха пазили, и дори се пошегувах, че учителят навярно сам е отишъл да потърси някое дърво. Сега виждаш, скъпа моя, че ние тук не скучаем, кажи на малкия Вилоуш, че татко му го целува и че скоро ще му изпрати жив руснак, та Вилоушек да го язди като конче. И още една смешна случка си спомням, скъпа. Бесехме един евреин за шпионаж. Мръсникът ни се беше изпречил на пътя, въпреки че нямаше работа там, и започна да се оправдава, че продавал цигари. Увисна той, значи, но вися само няколко секунди, въжето се скъса, той падна долу, веднага се окопити и ми извика: «Господин генерал, аз си отивам в къщи, нали ме обесихте, а съгласно закона за едно и също нещо нямате право да ме бесите два пъти.» Прихнах да се смея и пуснахме евреина. При нас, скъпа, е весело…“