Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Всички те — и още седем като тях — се промъкваха към мъжа, който стоеше в реката, гледаха напрегнато проблясващия в ръката му меч, приближаваха се все повече, докато около тях избуяваше свръхестествената джунгла, минаваха недокоснати от сълзящото черно масло, за да се доберат до целта си.
И всички те почувстваха пощипващата, гъделичкаща вълна, която мина над и през тях миг преди целият речен бряг да изригне в огромна енергийна експлозия, чиито пламъци плъзнаха по маслото — те алчно се протягаха към телата им и към черното масло, което капеше от джунглата. Всеки от тях се почувства така, сякаш се бе събудил от лош сън, който насила ги беше тласкал към този момент. Всеки от тях си помисли, в различни варианти според речниковия си запас: „По дяволите, КАКВО ПРАВЯ ТУК?“
И възвърнали собствената си воля, те побягнаха с всички сили.
15.
В апаратната, която обслужваше Синхронизираната серийна програма, Слепият бог разговаряше със себе си.
Той имаше две усти. Гласът, който излизаше от едната, беше плътен, равен и сладък, като мед; гласът, който излизаше от другата, се отличаваше с рязка дрезгавост. Нямаше никакво значение кой от двата гласа говореше, защото участникът в монолога бе само един.
— Неуспех — промърмори единият, когато екраните, които показваха картината на горящите, обрасли с джунгла брегове на Анхана, примигнаха, показвайки бял статичен шум. — Само временен неуспех.
— Който дори не е особено сериозен — отвърна вторият, когато друг екран, показващ горящата, покрита с черно масло повърхност на реката, побеля, последван от трети.
В апаратната ставаше все по-светло, докато екраните, предаващи картина от Анхана, постепенно бяха запълнени с електронен сняг. Слепият бог разбираше какво бе направила Палас толкова ясно, колкото Палас бе проумяла неговите стъпки, и в това нямаше нищо учудващо. Връзката с реката се прекъсна миг след като побеля и последният екран, и Фейт Майкълсън проплака някъде в дъното на съзнанието на Слепия бог. Уинстъновият портал към града беше запечатан.
— Трябват ли ни Актьори, за да се сдобием с меча?
— Бих казал, че не. Имаме отряди. Бойни отряди. Социалната полиция. Въоръжени мъже. Стига да поискаме, можем да завладеем града.
— Искаме.
— Да. Трябва ни история. Трябва ни история, която да ни осигури поддръжката на хората.
— Нищо по-лесно от това. Можем да им кажем, че трябва да нахлуем.
— Градът гори.
— Нямаме друг избор.
— Разбира се, че нямаме друг избор.
— Само така можем да спасим Каин.
— Вярно е. Само така можем да спасим Каин.
Към съскането от говорителите в апаратната се присъедини хрипкав задъхан кикот — безброй звукови файлове със записан смях от предаванията по цялата планета. Всъщност това бе смехът на Слепия бог, който се кикотеше на собствената си шега.
Деветнайсет
Може да се каже, че матрицата от истории, които ние наричаме История, сама по себе си е живо същество. Тя си има структура, която можем да смятаме за тяло; има определени стандартни процеси, които можем да сравним с движенията. Казваме, че историята настъпва или се връща назад, че си спомня това, а забравя онова; приемаме я като учител, като родител, като оракул.
Казваме и правим всички тези неща и въпреки това продължаваме да се заблуждаваме, че говорим метафорично.
Историята не само е жива, тя разбира.
Отговаря на всички изисквания за мислене. Историята предвижда. Историята планира. Историята повелява.
Нейните предвиждания, планове и воля са сбор от нашите; направлява се от нашите надежди, страхове и мечти, комбинирани с твърдата логика на неодушевеното. Има времена, когато историята вдига чука, и времена, когато се превива в поклон, а има и времена, когато дълбоко си поема дъх.
1.
Анхана се гърчеше под тежкото одеяло на внезапно появилата се джунгла.
Това бе неочакван празник, фестивал, карнавал: отмяна на обичайните правила на живота и обществото. Как можеше някой да отиде на работа или на пазар, когато улиците бяха задръстени с дървета? Хамбарите из целия град се пръсваха, докато мелниците бълваха филизи, а мъртвите семена покълваха. От дъските на вратите израстваха клонки, които се отрупваха с листа; сметищата се превърнаха в цветущи градини.
За някои това бе време за радост, почивка и детски игри, за танци сред вълните на новопоявилия се живот; за други това бе време за дълбоки размишления, време за възхищение пред безкрайната странност на Вселената. За повечето това бе време на ужас.