Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
И оттам, откъдето се дочуваше хлипането на Фейт, един тихичък боязлив гласец, кисел от нервно изтощение, прошепна: Добре, щом се притесняваш само за актирите, мисля, че мога да ти помогна.
12.
Сянката на Ханто Сърпа не губеше време в опити да оформи мисли, думи и обяснения: той знаеше, че Те щяха да дойдат за него, знаеше, че числеността им бе океан, в който щеше да се удави. Вместо това използва познанията си за един от способите, които използваше Ма’елкот, и ги изпрати по връзката — лека, почти незабележима промяна в локалната физика, незначително изместване в резонанса на самата реалност, което можеше да извършва самостоятелни действия.
Той почувства недоумението ѝ, сякаш в отговор бе получил въпрос, но Те се приближаваха, задушаваха го и времето му стигна единствено за да ѝ предложи избледняващия си спомен за двореца „Колхари“ и напомнянето, че някога Ма’елкот също бе изпитвал проблеми с актирите.
След това морето от животи го повлече надолу и го погълна.
13.
Палас влезе в ментално зрение и запазвайки спокойствие в глиненото си тяло, тя проектира в съзнанието си образа, който ѝ бе изпратила сянката на Ханто: сферична конструкция, проблясваща във виолетова светлина. Това бе елегантен, прост вариант на Щит, настроен в почти лилавия спектър на честотите, за разлика от обичайното му златисто сияние. Когато насочи към него силата на реката, той изчезна от менталното ѝ зрение: беше достигнал честота, която тя вече не можеше да долови.
Центърът му се намираше на един инч над челото на глинената Палас Рил, на един инч над точката между очите ѝ. Тя вля мелодията му в Песента и той се разпростря като движеща се бавно шокова вълна, повличайки всичко, до което се докоснеше: доковете, складовете, пещерите под тях, Стария град, Лабиринта, Града на пришълците и дори Южния бряг от другата страна на реката: милион, два милиона, десет милиона пъти по-силен от полето, което Ма’елкот бе издигнал около двореца „Колхари“.
Глинената Палас се размърда и забълбука, от очите ѝ се издигна пушек. Недовършените нерви в глиненото тяло далеч не бяха ефективни, а пренатоварването на всяка верига водеше до загуба на енергия и отделяне на топлина.
Богинята се измъкна от тялото на Рейт и нервите му се сгърчиха от шока и болката. Междувременно тя презаписа отпечатъка си в меча, наслагвайки върху него и спомените, които бе споделяла с Рейт; ако някога отново се върнеше към съзнателно съществуване, щеше да си спомня всичко, което двамата бяха научили.
Не можеше да го върне изцяло към предишната му същност; не можеше да изцели изгарянията по тялото му, нито спомените, които бе прегорила в съзнанието му, но направи всичко друго, което ѝ беше по силите. И остави в него отговора, от който щеше да се нуждае, ако решеше да се изправи срещу Слепия бог в тази война: мястото, където се криеше оръжието ѝ. Това бе единственият начин, по който можеше да му се отблагодари заради това, че я бе спасил.
Тя вплете още една команда в съзнанието му, вгради я в съществото му като инстинкт…
Пази меча.
… след което вля в глината всичко, което бе останало от нея.
Последният изблик на енергията, която осигуряваше самозахранването на елегантния невидим Щит, взриви глиненото тяло на Палас Рил; експлозията остави на мястото му димящ кратер и подхвърли Рейт във въздуха, запращайки го на другия бряг на реката.
Мечът падна от ръката му, цопна в мазните води на Великия Чамбайген и изчезна в масления мрак; Рейт се блъсна в един от огромните варовикови блокове, които изграждаха основата на стената на Стария град, след което също падна в реката. Носеше се по повърхността ѝ по лице, неподвижен като увехналите листа на дърветата, които гниеха около него.
А черното масло, което се стичаше от тези дървета, гореше като нафта.
14.
На стотина ярда надолу по течението един мъж на име Дж’Тан — или Франсис Роси, в зависимост от това в кой свят се намираше — клечеше до планшира на заклещена в клоните на една умираща върба лодка. В тесния тухлен проход между склада на „Сухи храни Палнар“ и стоманолеярната фабрика една жена, също с две имена — Чолет или Тина Уелч, — се беше притиснала към стената, дишайки тежко. На покрива на същия склад двама опитни крадци от покрайнините на града — най-далечните покрайнини — застинаха, държейки в ръцете си въжето, по което смятаха да се спуснат до доковете.