Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Повечето хора не можеха да живеят в свят без правила.
Тези правила на живота и обществото, срещу които толкова често се бунтуват, защото ги смятат за задушаващи и унизителни, имат дълбок смисъл: те гарантират моделите на поведение, които осигуряват на човек удобната вяра, че всички разбират правилата на играта. Без тези правила няма игра. Има само джунгла.
А точно тази джунгла беше пълна с тигри.
Човечеството е единственият биологичен вид, който се явява свой собствен природен враг. Вирусът, който разяждаше толкова много мозъци, беше погълнал вече повечето забрани и ограничавания, които правеха възможно съществуването на цивилизациите. Тази внезапно появила се джунгла разпръсна следите и на най-първичната животинска предпазливост, която можеше да послужи като последен удържащ елемент.
Настъпило бе времето на лова и кървавите пирове.
Два типа хора се справяха най-добре във внезапната джунгла. Първият тип бяха онези, за които правилата никога не се променяха. За един епископ от Църквата на Любимите деца на Ма’елкот например законите на неговия бог превъзхождаха всякакви временни фактори, дори смазваща трансформация като сегашната; за войниците заповедта да арестуват Херцог Тоа В’Лич си беше заповед, независимо дали бе издадена в гарнизона, в палатка, или под клоните на дъб, който бе израснал от земята само преди десет минути.
Вторият тип бяха хората, за които правила не бяха съществували никога: онези, които винаги бяха живели в джунгла.
Последните неколцина останали на свобода каинисти, които се бяха събрали заедно, за да защитят семействата си, в един склад в Индустриалния парк, чакаха с мрачни лица, въоръжени с копия, мечове и лъкове, прогонвайки всеки човешки тигър, който се осмелеше да ловува наблизо; Негово Сиятелство почитаемият Тоа В’Лич, Херцог на обществения ред — който някога бе Негово Величество Кралят на Кант, а преди това беше просто Лич, млад джебчия, крадец на дребно и амбициозен бандит — усети приближаването на ловците с инстинктивната си животинска предпазливост.
Той, заедно с останалите от втория тип, всъщност се чувстваше в по-голяма безопасност отпреди, когато непрекъснато трябваше да се преструва, че спазва правилата.
За останалите в Анхана тук имаше просто джунгла.
2.
Още щом зърна пехотинците, които си проправяха път през затрупаните с отломки улици на Града на пришълците, приближавайки се към импровизираната му крепост, Тоа В’Лич осъзна, че се е задържал твърде дълго там.
Крепостната стена, на която беше застанал, се издигаше над руините на някогашен склад на ъгъла на улиците „Мориандар“ и „Линадалин“. Над главата му беше опъната противоелфска мрежа, която сега бе увиснала под тежестта на бързо растящи конопени листа, от които капеше смола. Тоа В’Лич отмести настрани джунглата от поклащащи се въжета и се вгледа с присвити очи в приближаващите се войници.
Водеше ги офицер с униформата на Божиите очи.
Тоа В’Лич стисна зъби, за да преглътне напиращата да излезе ругатня. Той знаеше точно какво става и това никак не беше добре. Заповедите им сигурно бяха дошли от самия Патриарх и той имаше адски добра представа какви бяха те.
Лудото дърто копеле го беше прецакало.
Херцогът се обърна към Сивата котка алфа, който стоеше до него. Алфата, както и целият прайд, който командваше, беше оборудван с най-новата експериментална антимагическа технология: пълен боен костюм от застъпващи се стоманени пластини, изрисувани със защитни сребърни руни. Тази броня караше обикновено гъвкавите и пъргави Котки да се движат тежко като тромави мечки, но в близките сблъсъци по време на войната в пещерите под града пъргавината не се ценеше толкова, колкото защитата.
— Точно от това се страхувах — каза мрачно Тоа В’Лич. — По всичко личи, че елфите контролират тези офицери.
— Ваша Светлост? — отвърна алфата с приглушен от стоманения шлем глас.
— Никой не трябва да влиза тук, ясно ли е? Можем да вярваме единствено на себе си. Онези нещастни копелета навън сигурно си мислят, че сме повикали подкрепления. Може би дори си мислят, че изпълняват заповедите на самия Патриарх. Но каквото и да казват, не трябва да ги допускаме вътре в крепостта.
— Но, Ваша Светлост — рече неуверено алфата, — ако заповедите им наистина идват от Патриарха?
— След ден-два нещата ще се успокоят и тогава ще се разберем. — Тоа В’Лич махна с ръка към джунглата, която поглъщаше разрушения град. — Видя какво ни причиниха проклетите елфи. Не можем да поемаме повече рискове. Никой не трябва да влиза. Това е заповед.