Сянката на планината

танцувахме на лунната светлина на балкона, пеехме, крещяхме и се смеехме; закалявахме се

срещу нашите дела и загуби живота. А луната огряваше двамата паднали глупци в деня на

падението им, със слънчева светлина, пречистена от небесното огледало, сътворено от

камък.

ЕДИНАЙСЕТА ЧАСТ

ШЕЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

ОЛЕГ СЕ НАСТАНИ ПРИ МЕН. Попита може ли да спи на дивана. Съгласих се, което

значеше, че трябва да купя диван. Той дойде с мен и дълго умува, докато реши кой да взема.

Накрая избра един тапициран със зелена кожа, достатъчно дълъг, за да може да се изтяга на

него — с което, след като го доставиха, и основно се занимаваше.

Когато не се подвизаваше като агент с характер и не преследваше изгубени любими

заедно с Дидие и Навин, той се изтягаше на дивана, скръстил ръце на гърди, и анализираше

проблеми от своите собствени психологически степи. На Туарегата страшно щеше да му

хареса.

— Ти каза ли оня ден, че можеш да изменяш сънищата си? — попита ме, излегнат на

дивана седмица, след като постъпи в бюрото. — Докато си в самия сън и го сънуваш?

— Да, точно така.

— Значи, докато сънуваш и си напълно заспал, можеш да промениш съня си?

— Да. Ти не можеш ли?

— Не, а и не мисля, че много хора го могат.

— Нека го кажа така: кошмарът е сън, над който аз нямам контрол, а сънят е кошмар, който мога да контролирам.

— Брей! И как става номерът?

— Олег, пиша разказ в момента!

— О, извинявай! — Босите му крака затупаха един с друг в другия край на дивана. —

Пиши си. Ще пазя пълно мълчание.

Работех върху нов разказ. Щастливия разказ го зарязах, не завърши добре. Бях нахвърлял

различни пасажи за Абдула и умувах над разкази, изградени около него. Можеше да послужи

за различни сюжети, всеки един крилато противоречие на предишния, но до момента не бях

написал нищо за него самия.

Точно тогава бях почувствал силно желание да се захвана с Абдула, да го изрисувам с

думи, и писането ми вървеше добре. Абзаците разцъфваха като хортензии по страниците на

бележника ми.

Години след онзи слънчев следобед в хотел „Амритсар" един писател ми каза, че да

пишеш за жив човек, носело на живия лош късмет. Тогава не го знаех и бях щастлив, докато

изпълвах една след друга страниците за Абдула: достатъчно щастлив да забравя заплахите, престъпленията, враговете, стаили се в усмивките, Кавита и Карла, и целия свят, и да пиша, докато нещо не ме извади от равновесие.

— За какво е разказът? — обади се Олег. Оставих писалката.

— Криминална мистерия — отвърнах.

— За какво?

— За писател, който убива един тип, дето го прекъсвал, докато пише. Искаш ли да

разбереш повече за мистерията?

Той размаха крака, седна и облегна лакти на бедрата си.

— Обичам мистерии — каза.