Кралица на въздух и мрак [bg]

— Стига си се дърпал — каза Тай. — Досега не успяхме да ги разкъсаме; явно е, че няма да можем. Трябва да намерим друго решение.

— Или пък бихме могли просто да приемем, че ще се наложи да ги изчакаме да се върнат. — Кит се облегна на корените. Изведнъж се почувства наистина уморен, не физически, а дълбоко в себе си.

— Отказвам да го приема — заяви Тай, човъркайки искрящата верига около глезена си с пръчка.

— Може би ще е добре да се научиш да приемаш онова, което не си в състояние да промениш.

Тай вдигна глава; сивите му очи блестяха върху слабото му лице.

— Знам за какво говориш в действителност. Все пак си ми сърдит.

— Да — отвърна Кит. — Сърдит съм ти.

Тай запрати клечката настрани и Кит подскочи.

— Знаеше, че ще възкреся Ливи. Знаеше го от самото начало и ми каза, че нямаш нищо против. Подкрепяше ме и беше до мен. Беше до мен до последния момент и тогава ми каза да не го правя. Мислех, че те е грижа, но ти ме излъга. Досущ като всички останали.

Кит ахна от несправедливостта на всичко в думите му. Мислех, че те е грижа? Беше му казал колко много го е грижа, а той беше реагирал така, сякаш беше нищо. Унижението от предишната нощ отново го заля като гореща вълна, разпалвайки горчив гняв.

— Грижа те е единствено за онова, което е най-добро за теб — каза през зъби. — Съживи Ливи заради себе си, не заради нея или който да било друг. Знаеше вредата, която би могло да нанесе това. Мислеше единствено за себе си. Ще ми се… ще ми се никога да не те бях срещал…

Очите на Тай се изпълниха с неочаквани сълзи. Кит млъкна, потресен. Тай си беше Тай, не се разплакваше лесно, но ето че сега бършеше сълзи от лицето си с разтреперани ръце. Гневът на Кит се изпари; искаше му се да изпълзи по-близо до Тай, който клатеше глава, мълвейки нещо тихичко…

— Тук съм.

Изражението на Тай се промени напълно. По бузите му все още имаше сълзи, ала устните му се отвориха в изненада. В изумление.

Тя бе коленичила на ръба на долчинката, полупрозрачна. Вятърът не повдигаше крайчетата на кестенявата й коса, нито пък я караше да трепери в дългата си бяла рокля. Роклята, за която Кит се беше чудил миналата нощ, мислейки си, че тя никога не би я избрала.

Едва сега си даде сметка, че действително не я беше избрала: това бе роклята, с която беше изгорена, нефилимска погребална одежда.

— Ливи. — Тай се опита да стане, ала въжето от светлина около глезена му го дръпна обратно и той тупна върху мекия мъх.

Призракът на Ливи Блекторн се усмихна. Тя се спусна в долчинката, не се катереше, нито пълзеше, рееше се като перце на вятъра.

— Какво правиш? — попита Тай, когато тя коленичи до него.