Искрено ваш Шурик [bg]

— Вземи си подаръка предварително! За Нова година е хубаво да се облече нещо ново!

Шурик го разви:

— Чуден! Просто страхотен!

Целуна майка си и свали стария небесносин пуловер. Новият беше тъмен, в благородния цвят маренго, и Шурик много го хареса. И той беше приготвил подарък за майка си — разкошна нощница, за която бе отишла цялата му стипендия — чудовище от шумолящ розов найлон: лелките се биеха за тях на опашката в двора на универмага, така че и той купи. Още в онези години започна да се проявява тази му особена дарба — да избира скъпи нелепи подаръци, винаги неуместни, винаги оставящи впечатлението, че подарява случайно изостанал вкъщи предмет, за да се отърве от него… Но Вера още не бе успяла да се огорчи, изчакваше да види подаръка си, когато му дойдеше времето…

Когато приключи с масата, Вера се заключи в банята, за да извърши манипулациите за придобиване ако не на младост, поне на увереност, че е направила всичко възможно за възвръщането й. Точно тогава звънна телефонът. Вдигна Шурик. Търсеха майка му — обаждаше се нейната началничка Фаина Ивановна. Когато чу, че Вера Александровна си е вкъщи, че празнуват само двамата, тя решително каза:

— Прекрасно! Прекрасно! Ще ви звънна пак по-късно.

Но тя звънна след един час, и то направо на вратата.

Едра и червендалеста, със заснежено астраганено палто и също такава шапка, влезе като безбрад Дядо Мраз, който е прехвърлил подаръците от чувала в две тежки пазарски чанти.

Вера Александровна ахна:

— Фаина Ивановна! Каква изненада!

Фаина Ивановна вече мяташе върху ръцете на Шурик тежкото си палто, измъкваше от разпънатите ботуши огромните си стъпала и оправяше лепкавата си от лака коса:

— Именно, изненада! Приемайте гостенка!

Тя беше толкова доволна от своята авантюра, че не забеляза нито учудените вежди на Шурик, нито лекия жест на Вера към сина й — сиреч няма как… И през ум не й минаваше, че нейната служителка няма да се зарадва на посещението й. Наведе се, порови в голямата чанта и изпъшка:

— Дявол го взел! Май съм си забравила обувките! Нови обувки, да се наконтя, празнични…

— Шурик, подай, ако обичаш, големите пантофи — помоли Вера Александровна.

— Кои, Веруся?

Облечен с новия пуловер, едър, красив, гладко избръснат, Шурик изпълваше с раменете си рамката на вратата…

Ех, да имаше и пагони, и десетина годинки отгоре…

Фаина Ивановна имаше една слабост — страшно много я привличаха военните. Но свой собствен, за брак, не намери — само приходящи, временни, несигурни. А откъде идва главното обаяние на един военен? Разбира се, от неговата стабилност. А откъде у любовника стабилност? Ето и сегашния: най-сетне Фаина докопа голямата полковнишка звезда, калпака — и той, пъргав донемайкъде, идва при нея като на работа, два пъти седмично, но не се дава в ръцете й. И ето днес: предварително й каза, че изпраща жена си и децата при родителите си в Смоленск за всички празници, а в осем се обади и сухо каза, че дъщеря му се е разболяла и всичко се отменя… Няма да дойде…