Искрено ваш Шурик [bg]

13

След смъртта на майка си Вера рязко се състари и се почувства сирак, а тъй като сиротството е състояние предимно детско, тя сякаш си размени местата със сина си студент, отстъпи му старшинството. Всички житейски проблеми, които по-рано незабележимо за тях бе решавала Елизавета Ивановна, сега легнаха на плещите на Шурик и той прие това безропотно и кротко. Майка му го гледаше от долу на горе и като докосваше рамото му с прозрачна ръка, разсеяно казваше:

— Шурик, трябва да видим нещо за обяд… Шурик, имахме някъде кочан със сметките за тока… Шурик, не си ли виждал случайно синия ми шал…

Всичко това — в неопределена, недоизказана форма.

Както и преди, тя оставяше счетоводителската си заплата в гобленена кутийка на масичката на Елизавета Ивановна. Шурик пръв откри, че тези пари не стигат доникъде, и още от средата на септември започна да дава уроци на предишните ученици на баба му. Освен това получаваше стипендия.

На връщане от института той се отбиваше в близкия магазин, носеше вкъщи пелмени, картофи, ябълки, без които майка му не можеше да живее, плащаше сметките за газ и ток, намираше шала, плъзнал се в пролуката между стената и шкафчето за обувки…

Веднъж в седмицата купуваше дребна треска и я занасяше на Матилда… Очакваше писма от Лиля. Но писма нямаше и нямаше.

Наближаваше Нова година, първата Нова година без Елизавета Ивановна, без коледния празник и курабийките с късмети, без бабините щедри и неочаквани подаръци и дори май без елха… Във всеки случай Вера не знаеше откъде се вземат елхите, кой ги носи вкъщи и как бодливото дърво се озовава в пазената от Елизавета Ивановна стара кръстачка, закрепена с комплект клинчета, които също се пазеха в специална кутия.

С изтичането на седмици и месеци липсата на Елизавета Ивановна се усещаше все по-остро, особено в онази предновогодишна седмица, която в предишните години беше радостно напрегната, подготвителна — почти всеки ден идваха ученици, излъскваха изпълненията си на френските стихове и песнички, а Вера вечер, когато си дойдеше от работа, сядаше пред пианото, акомпанираше им, като си припомняше незабравимия Александър Сигизмундович, и неволно тръсваше глава в края на всяка музикална фраза, както навремето правеше той, децата пееха силно и фалшиво, Елизавета Ивановна, строго похлупила с горна устна халтавата си протеза, потропваше с върха на обувката си по стария килим, в топлата фурна се доизсушаваха захаросаните късчета портокали и ябълки, из целия апартамент се носеше благоухание на канела и портокали, смесено с празничния мирис на прясно излъскани подове…