Искрено ваш Шурик [bg]

— Ама, разбира се, Аля, защо изобщо питаш? Да те посрещна ли?

— Стига, че аз не знам ли пътя? Ще дойда сама…

Аля се обаждаше не от института, а от метрото. След десет минути беше пред вратата. Този път се изненада Вера Александровна. В първия момент й се стори, че е дошла Лиля Ласкина: дребничко, силно гримирано момиче с очи, почернени кажи-речи до ушите… Шурик простодушно се разкикоти:

— Леле, че си се боядисала, човек не може да те познае…

Тя бързо хвърли вехтото си палто и застана пред тях с чуждата вишнева рокля, пристегната с широк колан с пробита набързо допълнителна дупчица, като оправи събраната си в кок корава коса.

— Същинска японка си… — и да беше искал, Шурик не би могъл да измисли нещо по-добро. Казахката Аля Тогусова искаше само това — да прилича на японка.

Докато си говореха в антрето, Вера Александровна успя да пошепне на Фаина Ивановна:

— Състудентка на Шурик. Учат заедно. Тя е отличничка, от Казахстан. Идваше у нас да учат заедно за изпитите.

— Ами че как иначе! За Бога! Тепърва има да се лепят за него, такъв красавец! Вашата задача, Вера Александровна, е да го удържите десетина години, да не го оставите да се ожени рано. И моят, и той — на тринайсет години е, а е висок метър и седемдесет. До осемнайсет ще стане два. И момичетата вече го търсят. Аз пък си мисля, нека си поживеят, докато са млади…

Фаина Ивановна беше умна, посвоему дори талантлива. Започнала като касиерка, беше се издигнала до главен счетоводител. Авторитетът й в театъра беше огромен — и директорът, и художественият ръководител й имаха страха. Съществуваха някакви машинации, в които Вера Александровна поради скромното си положение и вродената си гнусливост на почтен човек не беше въвлечена, но се досещаше: крадат… Въпреки всичко обаче Вера изпитваше своеобразна почит към началничката си: вярно, вулгарна е, невъзпитана, но главата й е като сметачна машина, умна е. И сега е абсолютно права — ранният брак може да съсипе живота на човека. Слава Богу, миналогодишното момиче, Лиля Ласкина, замина, но ако не се бе случило така, това глупаче щеше да се ожени за нея.

— Момчетата трябва да се пазят повече от момичетата — цъкна с език Фаина Ивановна и в душата си Вера се съгласи с нея.

Изпратиха старата година, както му е редът — пиха шампанско.

— Ами телевизорът! Телевизора трябва да пуснем! — развълнува се Фаина Ивановна и потърси с очи телевизора. Телевизор нямаше.

— Как така? В наше време — без телевизор! — смая се Фаина Ивановна.

Нямаше как, тя мина без Брежнев, без „Голубой огоньок“, без „Карнавална нощ“. В дванайсет би бабиният стенен часовник и се чукнаха. Заеха се с купищата храна на Фаина. Вера само човъркаше с вилица в чинията си — замислената вечер беше провалена. Глупаво и безсмислено горяха свещите, помръкнаха лампичките по елхата, защото Фаина Ивановна с възгласа: „Мразя да съм на тъмно!“ запали полилея с всичките му крушки. С якия си гръб смачка вехтия шал на Елизавета Ивановна, като се тръшна в нейния фотьойл. Премести настрана празните прибори, символизиращи неявното присъствие на бабата. Фаина се хранеше с апетит, пилешките кокалчета хрускаха в зъбите й: