Искрено ваш Шурик [bg]

Шурик прехвърляше изписаните листове от джобовете си в чантата, а тя стоеше до него и трескаво се чудеше какво ли трябва да каже веднага, незабавно, за да накара тази благоприятна минута да поработи за нея. Но не намери нищо по-добро от обикновеното:

— А къде ще празнуваш Нова година?

— Вкъщи.

И разговорът се заприщи и не беше възможно да се спечели нещо от него: Аля не искаше да се натрапва.

— Трябва да купя елха, обещах на мама — свойски й съобщи Шурик и добави простичко и окончателно: — Благодаря ти, Алка. Без тебе нямаше да взема тоя зачот. Е, аз ще тръгвам…

— Да, и аз трябва да тръгвам — надменно кимна Аля и закрачи по коридора, като ритмично полюшваше тупираната си черна коса и мъжествено сдържаше ядните сълзи на неуспеха.

В общежитието беше в разгара си бойна подготовка: съквартирантките на Аля гладеха, подшиваха нещо, гримираха се с германски грим от купените с общи пари кутийки и наново си слагаха руж и сенки. Щяха да ходят на празника в институт „Патрис Лумумба“, но не бяха поканили Аля. Аля си легна и се зави през глава с одеялото.

— Да не си болна? — попита Лена Стовба, докато фокусираше в огледалце отражението на кръглото си като яйце око.

— Заболя ме корем. Мислех да ходя у Корн, но явно няма да отида — намръщи се Аля. В корема й, ако се съсредоточеше, наистина ставаше нещо.

— Аа — отговори Лена, докато плюеше върху туша и съсредоточено го размазваше с четчица, — той покани и мен, но аз не искам.

Аля насочи вниманието си към корема — боли. Дори е по-добре. Интересно защо тя лъже? А може и да не лъже?

Стовба седеше по бял комбинезон с цепка отпред, обвила хубавия си пълен крак около крака на стола и старателно опулила очи, за да не влезе туш в тях. Тя беше от богато семейство, от къщи й изпращаха колети, на два пъти идва майка й, донесе продукти, каквито и в Москва хората не бяха виждали…

В девет и нещо всички излязоха, като оставиха подире си страшна бъркотия: извадени от гардероба рокли, включена ютия, ролки и памуци с алени и черни лекета. И точно тогава Аля се разплака.

След като си поплака, се утеши по стария си начин — като се погали. Гърдите й бяха малки, корави, като недозрели круши. Коремът й, по-рано хлътнал, с изхвръкнали ябълки и симфиза, сега благодарение на филиповския хляб се беше изгладил. Талията й беше тънка, а и всичко останало не беше по-лошо, отколкото на другите — отгоре нежен велур, отвътре хлъзгава коприна.

Тя стана, погледна се в прашното огледало: на лицето й всичко поотделно беше хубаво, но съчетано небрежно, без нужното внимание — очите тесни, дълги и могат още да се удължат, но поставени малко по-близо, отколкото трябва. Носът — мъничко смачкан, като на баща й, но това не е страшно. Обаче разстоянието между върха на носа и горната устна е твърде малко. Тя изопна горната устна, като пъхна езика си под нея — така щеше да бъде по-добре… Германските гримове бяха останали неприбрани и тя, без да пести чуждото, си нарисува огромни вежди, а очите постави в черна рамка… Избърса грима, отново се наклепа. Все пак приличаше повече не на пухкавата японка от календара, а на баща й, самурая…