Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
Първата вечер на новолунието, веднага след празника на Дурга, първата вечер от празника на Кали отидохме на изоставен пазар — там ни чакаше мъж в черно, който трябваше да ни отведе на сбирката на капаликите. На път за там минахме по улицата с глинените идоли и докато вървяхме, ни наблюдаваха стотици аватари на Кали — сламени кости, пронизали недовършената им глинена плът. Храмът се помещаваше в голям склад. Под част от него течеше реката и по време на цялата церемония ние чувахме ромола й.
Навън се бе спуснал мек здрач, но щом влязохме в склада, стана тъмно като в рог. Храмът представляваше сграда вътре в сградата. От свещите разбрахме накъде да вървим. По хладния под на воля се стрелкаха змии, но беше много тъмно и не видях какви са, дали кобри и пепелянки или по-безобиден вид. Помислих си, че това придава някакъв мелодраматичен оттенък.
Идолът на Кали беше по-малък, отколкото в Калигхат, но и по-изпит, по-тъмен, с по-остър поглед, изобщо по-ужасен. В мъждивата трепкаща светлина устата сякаш ту се отваряше, ту се притваряше леко в жестока усмивка, Статуята беше току-що боядисана. Гърдите й бяха увенчани с червени зърна, между краката й се чернееше тъмно петно, езикът й беше кървавочервен. В сумрака дългите й зъби бяха много-много бели, а присвитите й очи ни наблюдаваха как се приближаваме.
Имаше още две видими разлики. Първо, трупът, върху който идолът танцуваше, беше истински. Още щом влязохме в самия храм, усетихме миризмата. Смрадта беше примесена с тежкото ухание на благовония. Трупът беше на мъж — с бяла плът, с кости, щръкнали изпод опънатата като пергамент кожа, той сякаш беше изваян от умел скулптор в позата на смъртта. Едното му око беше притворено. Не бях съвсем изненадан, че има и труп. Според преданието капаликите носели нанизи от черепи и преди всяка церемония изнасилвали и принасяли в жертва девствен човек. Само преди няколко дни Санджай се беше пошегувал, че нищо чудно да изберат мен. Но сега, в мрака на храма в склада, сред миризмата на тлен, изпълнила ноздрите ни, бях доволен, че няма признаци капаликите да спазват такъв обичай.
Втората разлика в статуята не биеше толкова на очи и бе някак си по-стряскаща. Кали продължаваше да вдига яростно четирите си ръце: от едната се поклащаше примка, във втората беше жезълът с череп, а третата, най-високо вдигнатата, стискаше меча. Но четвъртата ръка беше празна. Там, където би трябвало да бъде изображението на отсечена глава, имаше само въздух. Пръстите на идола не стискаха нищо. Усетих как сърцето ми започва да бие лудешки, погледнах Санджай и видях, че и той едвам сдържа ужаса си. Миризмата на потта ни се смесваше със свещения мирис на благовония и на мъртва плът.
Влязоха капаликите. Не бяха в мантии или някакво по-особено облекло. Носеха най-обикновени дхоти, с каквито ходят много селяни. Всички бяха мъже. Беше тъмно, не можех да различа знаците на брамините, но предположих, че сред тях има много свещеници. Бяха общо към петдесетина; Мъжът в черно, който ни беше довел в склада, отново се сля със здрача, изпълнил почти изцяло храма, а аз не се и съмнявах, че там има още невидими хора.
Освен нас със Санджай имаше още шестима, които чакаха да бъдат посветени в братството: Застанахме на разтреперан полукръг пред идола. Капаликите отзад се раздвижиха и запяха. Безполезният ми език едвам успяваше да изрече отговорите, и то винаги един миг по-късно. Санджай се отказа от опитите да се присъедини към молебствието и през цялото богослужение се подсмихваше. Само от обезкръвените му устни разбирах колко е притеснен. И двамата току извръщахме очи към празната ръка на Кали. Песента беше от моето детство. Свързвах прочувствените й думи със слънчевата светлина по камъка на храма, с обещанието за празнични гощавки и с уханието на разпилени цветчета. Сега, докато я пеех в нощта, сред миризмата на тлен, изпълнила влажния въздух, думите придобиха друго значение: