Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
Помня, когато бях малък, един Мой братовчед — беше по-голям от мен — показваше на всички картичка с жена, богиня, в непристойно съвкупление с двама мъже. Чичо ни завари да я разглеждаме, взе я и удари братовчед ми през лицето. На другия ден доведоха един брамин, който да ни чете конско за опасността от такива тантрически глупости, Нарече ги „грешката на петте М“: мадя, мамса, мация, мудра, маитхун. Това, разбира се, са панча макари, които капаликите може би щяха да изискват от нас: пиене, месо, риба, ръкоблудство и съвкупление. Честно казано, тогава често си мислех за съвкупления, ала се плашех от мисълта, че за пръв път ще го направя по време на богослужение. Но бях задължен на Санджай. Всъщност вече си мислех, че едва ли някога ще успея да му върна дълговете. Затова отидох с него на първата му среща с капаликите.
Те ни чакаха вечерта на празния площад недалеч от Калигхат. Не знам какво съм очаквал — представите ми за капаликите идваха от разказите, с които плашеха немирните деца, — но двамата мъже на площада изобщо не отговаряха на изградения в мен плашещ образ. Бяха облечени като бизнесмени, единият дори носеше дипломатическо куфарче, и въпреки класовите и кастовите различия се държаха възпитано и любезно. Церемонията, която вече беше започнала, бе много внушителна. Беше новолуние, празник в прослава на Дурга, и пред идола на Кали имаше бича глава, набучена на железен кол. В мраморния съд отдолу още капеше кръв. От съвсем малък съм се прекланял благочестиво пред Дурга и не се затрудних да се присъединя към молитвата, отправена към Кали-Дурга. Бързо свикнах с няколкото промени, макар че се случваше погрешно да призовавам Парвати-Дурга, а не Кали-Дурга. Двамата мъже се усмихваха. Само един от откъсите бе съвсем различен и се наложи да го усвоявам наново:
Насъбралите се тръгнаха на шествие из Калигхат, като носеха големите глинени изображения. Всички бяха поръсени с кръвта на принесената жертва. Някои бяха аватари на Кали във вид на Чанди — Всяващата ужас, други на Чинамаста — Обезглавената на десетте мапхавиди, когато Кали сама се е обезглавила, за да пие от собствената си кръв. Тръгнахме след шествието и излязохме навън, на брега на река Хугли, където, разбира се, текат водите на свещения Ганг. Там идолите бяха хвърлени във водата с твърдото убеждение, че ще се въздигнат отново. Пеехме заедно с множеството:
Бях трогнат до сълзи. Церемонията беше много по-величествена и красива от простичките селски жертвоприношения в Ангуда. Двамата мъже ни одобриха. Същото очевидно важеше и за джаграта на Калигхат, защото ни поканиха на истинска сбирка на капаликите в първия ден на следващото пълнолуние.
Кришна спря да превежда. Беше леко прегракнал.
— Дотук имате ли някакви въпроси, господин Лучак?
— Не — отговорих аз. — Продължавайте.
— През този месец Санджай беше много развълнуван. Давах си сметка, че той няма религиозното възпитание, което аз съм имал щастието да получа. Подобно на всички членове на Индийската комунистическа партия и Санджай трябваше някак да се примири, че политическите му убеждения са в разрез с по-дълбокото индуистко наследство. Разберете, че за нас религията е нещо естествено като дишането, а не някаква отвлечена „вяра“, която изисква ясни проявления. Всъщност е по-лесно да наредим на сърцето си да спре, отколкото да забравим индуисткия си светоглед. Да изповядваш индуизма, особено в Бенгалия, означава да приемаш всичко като проявление на божеството и никога да не разделяш изкуствено свещеното от земното. Санджай притежаваше това познание, но тънкият пласт западен светоглед, нанесен върху индуистката му душа, отказваше да го приеме.
Веднъж през този месец го попитах защо изобщо си прави труда да се стреми да става капалика, щом не почита истински богинята. Той се ядоса и започна да ме нарича как ли не. Дори се закани да ми вдигне наема и да си поиска дълговете. После обаче явно си спомни обета на братството, който сме дали, видя скръбта, изписала се върху лицето ми, и се извини. „Властта — рече ми. — Стремя се към всичко това, Джаяпракеш, заради властта. От известно време знам, че капаликите притежават власт, несъизмерима с числеността им. Гундасите не се страхуват от нищо… от нищо освен от капаликите. Мафиотите, колкото и глупави да са, колкото и да са свикнали с насилието, за нищо на света няма да тръгнат срещу някого, за когото знаят, че е капалика. Обикновените хора ги мразят и се преструват, че такова братство вече не съществува, но това е омраза, породена от завист. Страхуват се от самото име капалика.“ „Може би «уважение» е по-уместна дума“ — казах аз. „Не — възрази Санджай, — най-уместна е думата «страх».“