Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
— Хората тук не познават машините и изкуствата, нямат цивилизация. Как успяват въпреки това да живеят в общество и да са мъдри?
— Вярваш ли, че ще получиш от машините любов или мъдрост? Разбирам защо смяташ така. Във вашия свят имате по-малко сетивни органи. За да запълните липсата, сте били принудени да използвате камъни и метали, което определено не е знак за мощ.
— Не е, разбира се — съгласи се Маскул. — Виждам, че ми предстои да променя много от старите си схващания.
Те си поговориха още, докато неусетно сънят ги обори. Джойуинд отвори очи за миг, усмихна се и отново заспа.
8. РАВНИНАТА ЛЮЗИЯ
Маскул се събуди пръв. Стана, протегна се и излезе на слънце. Бланчспел отиваше към залез. Мъжът се покатери на кратера и погледна към Ифдон. Последните лъчи на Алппен се бяха скрили. Планините се издигаха величествени и диви.
Видът им въздействаше на Маскул като проста музикална тема от разхвърляни по гамата ноти, с приключенски дух, като нещо дръзко, безразсъдно, което го зове. Точно в този миг му дойде светкавичното решение да тръгне към Марест и да се срещне с неговите опасности.
Маскул се върна в пещерата, за да се сбогува със стопаните си. Джойуинд го погледна с честните си смели очи.
— От себелюбието си ли сте увлечен, приятелю, или сте направляван от сила, по-голяма от вас? — попита го тя.
— Нека проявим разум — отвърна той усмихнат. — Не бива да се установявам в Пулингдред, преди да съм разгледал удивителната ви планета. Още повече, след като съм пристигнал от толкова далеч… Но бъдете сигурни, че ще се върна.
— Искам от вас едно обещание — настоя младата жена.
— Не искайте от мен трудни неща — колебливо рече Маскул. — Едва познавам новите си способности.
— Не искам нищо трудно, а пък и силно желая да го изпълните. Обещайте ми, че никога няма да вдигнете ръка на живо същество, да убивате, за да го сготвите и изядете, без да си помислите първо колко ще страда майка му.
— Не мога да ви обещая — бавно изрече Маскул, — ще се постарая обаче да изпълня нещо по-реално. Никога няма да вдигна ръка срещу живо същество, без преди това да не помисля за вас, Джойуинд.
Младата жена побледня.
— Ако Панаве знаеше за съществуването на ревността, щеше да ревнува — промълви тя.
Панаве постави нежно ръка на рамото й.
— Не би говорила тъй в присъствието на Майстора — рече той.
— Не. Прости ми. Не съм на себе си… може би, защото във вените ми има от кръвта на Маскул. Нека се сбогуваме с него. И да се молим винаги, където и да е, да постъпва достойно.
— Ще ида да му покажа пътя — рече Панаве.
— Не е необходимо, няма да се объркам — спря го Маскул.
— Разговорите съкращават пътя — настоя той.
Маскул понечи да тръгне. Джойуинд го привлече нежно към себе си.
— Нали заради мен не мислите нищо лошо за жените? — прошепна тя.
— Вие сте светица — отвърна той.
Джойуинд бавно се отдалечи в дъното на пещерата и остана там, потънала в мислите си. Панаве и Маскул излязоха на открито.
Към средата на възвишението те се натъкнаха на поточе с безцветна прозрачна и газирана вода. Щом утоли жаждата си, Маскул се преобрази. Всичко наоколо му се стори реално, бляскаво и цветно, и едновременно с това нереално, призрачно и тайнствено. Той се спускаше надолу по хълма, като че ли унесен в летаргичен сън.
Щом достигнаха равнината, Маскул съзря пред тях огромна гора от високи дървета с изключително странни форми и кристални листа. Като вдигна очи, му се стори, че над тях има стъклен похлупак. Листата намаляваха пламтящата сила на безмилостната бяла слънчева светлина. Двамата мъже можеха да си представят дори, че се разхождат из прохладни елфически поляни.
Пред тях се откри съвършено права, възширока алея, която потъваше в гората и се губеше от погледа.
Маскул искаше да поговори със спътника си, но не намираше думи да започне. Панаве го гледаше и се усмихваше неопределено — сурово и едновременно очарователно, почти като жена — и неочаквано наруши тишината. Маскул не можеше да разбере дали говореше или пееше. От устните на Панаве течеше бавен музикален речитатив, подобен на омагьосващо адажио, изпълнено на струнен инструмент с дълбок звук. Но вместо повторения и вариации по една-две кратки теми, както е при земната музика, темата на Панаве се нижеше безкрай. Ритъмът и мелодията й приличаха на разговор. Не беше рецитация, защото в интонацията му нямаше нищо надуто декламаторско. Беше като дълга тиха вълна от пленителни емоции.
Маскул го слушаше унесен, но и объркан. Като че ли всеки миг песента, ако можеше да бъде наречена така, аха-аха ще прозвучи ясна и понятна, но все не я разбираше. Усещаше само хармония с настроенията и преживяванията на другия. Имаше чувството, че трябва да чуе нещо важно, което ще обясни случилото се дотук. Ала думите все се бавеха и Маскул не разбираше нищо… И неизвестно как все пак усети всичко.