![Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод]
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль
- Серия: Пътеводител на галактическия стопаджия #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод]». Краткое содержание книги:
Но докато за тези космически кораби, големи кораби, за които се говори — като бойните кораби от Галактическата флота Галактическият космически кораб „Предизвикателство“, Галактическият космически кораб „Дръзки“ и Галактическият космически кораб „Самоубийствена Лудост“ — се говореше с благоговение, гордост, ентусиазъм, възхищение, разкаяние, ревност, негодувание — всъщност повечето от добре известните чувства — този, който обикновено засягаше безкрайното удивление, беше „Крикит Едно“, първият космически кораб, построен изобщо от хората на Крикит. Това не беше, защото той е бил чудесен кораб. Не беше.
Това беше луда купчина от сроден боклук. Изглеждаше като да е сглобен в нечий заден двор — а точно това беше мястото, където беше сглобен. Учудващото нещо за кораба не беше, че той е хубав (не беше хубав), а това, че изобщо е направен. Периодът от време от момента, в който Крикитианците разбраха, че има такова нещо като Космоса, и пускането на първия им космически кораб, беше почти точно година.
Форд Префект беше безкрайно благодарен, завъзвайки се с колана, че това е само още една Информационна Илюзия, и че следователно е в пълна безопасност. В истинския живот това не беше кораб, на който кракът му би стъпил, дори и за всичкото оризово вино в Китай. „Безкрайно неустойчиво“ беше едната фраза, зародила се в мозъка му, и „Извинете, може ли да изляза?“ беше другата.
— И това ще лети? — попита Артър, хвърляйки мрачни погледи на завързаните една за друга тръби и кабелите, които опасваха като гирлянди тясната вътрешност на кораба.
Слартибартфаст го увери, че ще полети, че те ще бъдат в пълна безопасност, и че всичко ще бъде безкрайно поучително и не малко мъчително.
Форд и Артър решиха просто да се отпуснат и да бъдат измъчвани.
Пред тях, и разбира се без да се интересуват от присъствието им поради чудесната причина, че те всъщност не бяха там, бяха тримата пилоти. Те бяха и конструкторите на кораба. Те бяха на пътеката на хълма онази нощ, пеейки благотворни сърцераздирателни песни. Умовете им бяха леко превъртели от тогавашната катастрофа на чуждоземния космически кораб. Те прекараха седмици наред, отделяйки всяка най-малка тайна от отломките на този изгорял космически кораб, като през цялото време си пееха песнички за разглобяване на космически кораб. Те си построиха собствен космолет и това беше той. Това беше техният кораб, и те си пееха малка песен за това същото, изразявайки двойната радост от построяването и притежаването му. Хорът беше малко мъчителен и разказваше за тъгата им, че работата им ги е държала толкова дълги часове в гаража, далеч от компанията на жените и децата им, които са им липсвали ужасно, но са ги ободрявали, като са им изпращали продължителни историйки затова как кученцето расте.
Уп, и те излетяха.
Те изгърмяха в небето като кораб, който знае какво точно да прави.
— Няма начин — каза Форд малко след като се възстановиха от шока от ускорението, и вече се изкачваха извън атмосферата. — Няма начин — повтори той. — Дали някой проектира и построява космически кораб като този за една година, независимо какви мотиви има? Не го вярвам. Докажете ми го и пак няма да повярвам. Той замислено разтърси глава и се втренчи през един малък илюминатор в нищото около тях.
Пътешествието минаваше безинтересно досега и Слартибартфаст превъртя малко напред.
Следователно много бързо те стигнаха външната граница на празния сферичен Прашен облак, който обкръжаваше тяхното слънце и родната им планета, изпълващ фактически границите на системата.
Това беше нещо повече от постепенна смяна на строежа и съдържанието на космоса. Сега тъмнината като че ли се отдръпваше и се затваряше зад тях. Беше много студена тъмнина, много пуста и тежка тъмнина — това беше тъмнината на нощното небе на Крикит.
Студенината, тежестта и празнотата му бавно стиснаха сърцето на Артър, и той проницателно усети чувствата на Крикитианските пилоти, които висяха във въздуха като заряд статично електричество. Те бяха на самата граница на историческото познание на своята раса. Това беше пределът, отвъд който никой от тях никога не беше надзъртал, или никога не е знаел, че има нещо, зад което да се надзърта.
Тъмнината на облака хласна кораба. Вътре цареше историческа тишина. Тяхната историческа мисия беше да открият дали има нещо или някъде от другата страна на небето, откъдето разбитият космически кораб би могъл да дойде — друг свят може би, странен и невъзпринимаем, въпреки че имаше и такава мисъл в ограниченото съзнание на тези, които живееха под небето на Крикит.