Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод]

Той здраво се прилепи към стената и бавно тръгна към вратата, сплесквайки гръдния си кош, доколкото можеше да си го позволи, към много много неясните граници на полето. Той затаи дъх и се поздрави за това, че през последните няколко дни е лежал нацупен в леглото, вместо да изблъска чувствата си посредством уредите в гимнастическата зала на кораба.

После разбра какво трябва да говори в момента.

Той издиша на няколко кратки серии и после прошепна възможно най-бързо и най-спокойно:

— Врата, ако ме чуваш, кажи ми го много, ама много тихо.

Много, ама много тихо вратата измърмори:

— Мога да те чуя.

— Добре. Сега след момент ще ти кажа да се отвориш. Когато се отвориш, не искам да ми казваш, че се радваш.

— О’кей.

— И не искам да ми казваш, че съм ощастливил една най-обикновена врата, която се е отворила за мен, и че не съм ти доставил удоволствие, когато си се затворила зад мен с чувство за добре свършена работа. О’кей?

— О’кей.

— И не искам да ми пожелаваш приятен ден, разбра ли?

— Разбрах.

— О’кей — каза Зейфод, — отвори се сега.

Вратата тихо се плъзна встрани. Зейфод тихо се промъкна през нея. Вратата тихо се затвори след него.

— Така хареса ли ви, мистър Бийблброкс? — гръмко попита тя.

— Искам да си представите — каза Зейфод на групата бели роботи, които се събираха да го видят в този момент, — че имам един изключително мощен Смърт-О-Запен пистолет в ръката си.

Възцари се много студена и много свирепа тишина. Роботите го погледнаха с ужасно мъртвите си очи. Те стояха много неподвижно. Имаше нещо напрегнато страховито, свързано с тяхното присъствие, особено за Зейфод, който никога не беше виждал подобно нещо преди, нито пък знаеше нещо за него. Крикитианските войни принадлежаха на далечното минало на Галактиката, а Зейфод беше прекарал повечето от уроците си по ранна история в кроежи как може да прави секс с момичето, седящо в киберкабинката до него, и тъй като неговият учебен компютър беше съществена част от тези кроежи, всичките му исторически схеми бяха изтрити и презаписани с напълно различна база данни, в резултат на което беше бракуван и изпратен в дом за дегенерирали кибери, където беше последван от момичето, което пък необмислено се беше влюбило силно в нещастната машина, и резултатът беше: (а) че Зейфод никога не се приближи до нея, и (б) че пропусна един период от древната история, който можеше да има много голямо значение в този момент.

Той шокирано се взря в тях.

Беше невъзможно да се обясни защо, но техните гладки и мазно бели тела бяха предназначени за външна обвивка на чисто, клинично зло. От техните ужасно мъртви очи до мощните им безжизнени крака те бяха точно изчислен продукт на съзнанието който искаше просто да убива. Зейфод преглътна с хладен страх.

Те бяха демонтирали част от задната стена на мостика и си бяха проправили път сред няколко от жизненоважните вътрешности на кораба. През заплетените отломки Зейфод можеше да види с все по-силно и по-лошо шокиращо чувство, че тунелът се провираше към самото сърце на кораба, към сърцето на Невероятностния двигател който беше толкова мистериозно създаден от нищото — самото Златно сърце.