Кутията на Пандора
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #3
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кутията на Пандора». Краткое содержание книги:
По няколко пъти вече се бяха сменили посетителите на „Ръкавичката“, идваше време за вечеря.
— … В материалите за Бардин ме заинтересува прекратеното дело за смъртта на жена му. Когато ти го предадох, честно ти казвам, не очаквах толкова бързо да го подхванеш. Като те знам колко си скрупульозен, мислех, че ще разкриеш връзките на Бардин. Но делото на жена му вече се задвижи самостоятелно и сега имаш всички основания да разпиташ Бардин.
— Чакам го утре.
— Тогава точка — завърши Меркулов някак разсеяно, сякаш се опитваше да си спомни нещо друго. Лицето му стана непроницаемо. — Ще запаля още една.
Дълго пуши безмълвно и Турецки го остави на мира с вечните си въпроси.
— Има нещо, Саша, и ти си първият, с когото го споделям… Всъщност това беше и целта на срещата ни. — Меркулов заби в ъгъла невиждащ поглед. — Живеел някога в Москва един стар и голям род на име Долгорукови. След революцията забягнали в Южна Русия, а двайсета година — зад граница. В Екатеринодар останало само семейството на Алексей Долгоруков, те имали тежко болно новородено момиченце Наталия. Скоро Алексей умрял от тиф, а жена му с детето се върнали в Москва. Скътаните й бижута се стопили бързо-бързо, майката успяла да си намери работа като машинописка и животът им как да е тръгнал. През четирийсет и пета Наталия се омъжила за един инженер и майка й за сватбата й подарила едно колие, като по чудо опазено в гладните и военните години. Това колие се предавало от поколение на поколение, според семейните легенди историята му идвала едва ли не от Екатерина Велика, която пък го била получила подарък от една немска херцогиня. Май не било твърде ценно и имало малък дефект — златно листенце с повредено връхче. Още една била причината майка й да го пази като очите си: бащата на Наталия преди смъртта си пожелал то да бъде запазено за сватбата на Наталия — винетките по огърлицата образували латинско N. През 1946 година Наталия родила син. На 11 юли 1950 година, когато бабата и внукът били във вилата, а мъжът на Наталия бил на работа, в апартамента им нахлули крадци, Наталия била убита…
Меркулов запали нова цигара, дълго мълча.
— Колието, разбира се, изчезнало, както и много други вещи. Престъпниците останали неразкрити. След още време, може би след година, така нареченият Серьоня Лудия, един от квартала с болестта на Даун, причакал мъжа на Наталия на улицата. От неясния му вой съпругът подразбрал, че от тавана на отсрещната къща, където живеел лудият, той бил видял всичко, което се случило миналата година на жена му. И че познавал убиеца, казвал се Мишка Киряк. Но лице с такова име не било открито, а и следователите не можели да вярват на показанията на Лудия. Самият Серьоня скоро след това завършил земния си път, блъснат от кола.
Меркулов се наведе, извади от чантата си снимката с тънка метална рамка.
— Ето Наталия в деня на сватбата.
Боже Господи, защо тъй познато му се струва това прекрасно лице? Сигурен е, че никога не е виждал жената, не може да я е виждал, през петдесет и втора още не е бил роден. Да не е артистка? Не, има нещо друго… Обърна снимката и прочете отзад: „На скъпия Дмитри в деня на сватбата ни“.
— Костя!
— Да, Саша. Това е майка ми.
Близо четиридесет години са минали от трагичния ден в семейството на Меркулов. Защо сега носи в чантата си тази фотография?
— Но историята не свършва дотам, така ли?
— Не, Саша, не свършва. По-скоро — едва почва. Да не те отегчавам? Нека отложим продължението за следващия път. Шест часът стана.
— В никакъв случай. Да пием нещо освежително? Айскафе?
— Направо коняк — махна с ръка Меркулов.
Което беше всъщност диаметрално противоположна идея, но Турецки я прегърна веднага.
Меркулов пийна коняк от кафената чашка и продължи историята:
— Миналото лято, точно в деня преди да ме изпишат от болницата, докараха в стаята някакво чудовищно същество. Не знам на колко години беше, защото всички открити части на тялото му бяха с петна от жестоко изгаряне, но много отдавнашно. Едвам го сместиха на дължина върху болничното легло, включиха му какви ли не системи и моята докторка взе да се извинява: „Ще прощавате, Константин Дмитриевич, ама е голяма клечка от КГБ, трийсет и пет години е по психиатриите след някакъв нещастен случай, така и не се е оправил.“ После чух да казва на дежурния лекар: „Надали ще изкара до сутринта.“ Старецът хриптеше непоносимо и аз, за да се спася от този ужас, си сложих слушалките и се унесох в Първия концерт на Чайковски — жена ми беше донесла касети с класическа музика за успокояване на нервите. Но скоро хриптенето спря и се уплаших да не е умрял, скочих от леглото, а той обърна глава към мен и ми заговори… Не знам за какъв ме е взел, вероятно за някой началник от далечното си минало. Тъкмо щях пак да си туря слушалките — изведнъж чувам „Мишка Киряк“.