Кутията на Пандора

— Но може и не.

— Второ. На прашния бюфет имаше оставени очила в кожен калъф с някаква особена златна винетка, нещо като клонче. И със следи от двуседмичен прах. Дадох ги за експертиза, ще видим чие производство са. За четене, два диоптъра, западногермански рамки, калъфът може и да е нашенски, но още нямаме последните резултати.

— Надали убийците ще си забравят очилата. Да са на Бил?

— Ама че въпросче! Откъде да знам.

— За самия Бил нищо ново?

— Портретите му нямаха успех в спортните среди. В криминалните също. Обаче открихме един занемарен вертеп в „Червен строител“.

— Чакай де, кога успя?

— Шефката ми даде цял отряд. Много се е разтревожила за тая твоя Славина. Та моите момчета претърсиха целия „Строител“, не оставиха нито кътче неогледано. Открихме един пенсиониран по инвалидност — нали ги знаеш, те са най-благодатните свидетели: животът му скука, той здрав и прав, само дето не може да си свива крака в коляното. Защото вместо крак има протеза… Какво се смееш?… Та този капут доприпка с протезата и веднага разпозна нашия човек. Каза, че го виждал много пъти преди някоя и друга година. Заведе ни при опожарената къща. Там по-рано се събирала компания, според думите на инвалида — доста съмнителна. Мацета, млади и по-стари, гримирани и прочие, мъжете стоварват водка с кашони. Запивали за по два-три дни. Нашият бил все с една и съща, някаква скапанячка и злоба на вид, пък и по-дърта от него.

— Татяна Бардина.

— Колко си ни умничък! Да. Същата. Показах му снимката — той малко се позачуди — „май че е тя“. Питам го: тук една жена я сгазил влакът преди две години, дали не е същата — а той като се вкисна, изпуснал бил това произшествие, точно бил на балнеолечение в Железноводск. Затова ти казвам, че е капут, а не дето е с протеза.

— Тогава откъде си толкова сигурен, че е Бардина?

— Ти никога не ме оставяш да се доизкажа… Дай още кафе, че ще заспя от собствения си глас. Благодаря. В жилфонда, чиято собственост била опожарената къща, ни казаха, че се водела на името на един о.з. полковник, лека му пръст. Искате ли името, другарю генерален? Искате, по очите ви познавам. Корзинкин.

— Корзинкин… Познато ми звучи… А, да! Татяна Бардина — моминското й име е Корзинкина.

— Един Господ знае кое й е било моминското, ама преди да се омъжи, се е казвала Корзинкина. Полковникът й е чичо. А племенницата си е правила там терени. После намерихме и други свидетели, никой не знае никакви имена, но всички познаха Татяна и Бил. А другаря Бардин никой никога не е виждал на вилата. Между другото, пожарът станал точно след смъртта на Татяна и повече никой от компанията не се е мяркал там. Не знам дали ме разбираш…

— Разбирам те. Само че това проваля моята версия за Бардин.

— Не само твоята, а и на Бабаянц. Опитвате откъм оня край, откъм мъжа й. Обаче, Сашка, за нас амбициите не играят. Ние смело си признаваме грешките. Понеже има и друго. Все пак прекопахме пепелището, взехме булдозер от совхоза. Рекох си, че не може ей тъй просто да е изгоряла тази къща. И наистина. Едно на ръка, че е умишлен палеж, и то немного маскиран, но две години са минали, трудно е да се каже със сигурност. Така или иначе, има някои следи. Но, второ — открихме под печката, вътре в огнището, метална съдинка с херметичен капак, а в нея — виж… Точно петдесет грама. И точно петдесет такива пакетчета.