Кутията на Пандора

Лентата със записа изпълзя от касетата, изпъна се в безкрайна линия, някак чудновато се нагъна и изчезна в далечния тунел. Той се завтече подире й, в никакъв случай не биваше да я губи от очи, но отнякъде изскочи котка и се вкопчи в лицето му. Той отскубна острите й нокти от лицето си и разбра, че не е котка, а е Валерия Зимарина — не виждаше лицето й, но знаеше, че е тя, нейни бяха тези ръце, дългите пръсти със зеленоперлени нокти, роклята в бяло и синьо, „параходната“, както я наричаше навремето Турецки. Валерия избута пред него едновремешно ковчеже и изврещя: „Не пипай!“ Сега той съвсем ясно разбра — не беше Валерия, тази е митичната Пандора и му е изпратена за наказание от Олимп. Но той непременно трябваше да пипне: там, в ковчежето на Пандора, е колието на княгиня Долгорукова, той ще го извади и… Чу се познат мелодичен звук, ковчежето се отвори само и Турецки нададе вик от ужас: вътре беше положена главата на Ника Славина с диадема, украсена с буквата „N“. Ала всичко веднага изчезна и се появи друга глава — чорлава, червенокоса, с набола червеникава четина, уморено бледо лице.

— Сашка, ти да не си откачил?

Но това вече не беше сън, главата си беше истинската на униформения майор Вячеслав Грязнов, а до него стоеше Ирина, увита в одеялото, и уплашена гледаше Турецки.

— От такива сънища спокойно може да откачи човек… Крещях ли? Колко е часът? Мен ли търсиш, Слава?

— Напротив! Имам тайна любовна среща с Ирина, докато къртиш тук на кухненската маса. Ама ти май още спиш. Хайде, Ирка, направи му едно кафе да вдигне кръвното. Сега ще трябва да ме изслушаш, защото нямаше кога и къде да ти изготвя всичко черно на бяло. Утре ще го получиш в писмена форма, но първо ще се наспя, че трийсет и шест часа не съм мигнал и умирам от глад. Ако отпуснете залък хляб, ще съм ви задължен до гроб.

— Какъв залък бе, човек! Има кльопане колкото щеш! Ирка, върви, лягай си, аз ще направя всичко, и кафето…