Кутията на Пандора
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #3
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кутията на Пандора». Краткое содержание книги:
— Еврика! — изрева внезапно Ана и изхвърча нанякъде.
След десет минути се върна със страхотен костюм.
— Жесток е — нали?! От съседката. И тая смотанячка какъв гардероб има само! Не работи, не учи — тя си знае… Но е добро дете, веднага се нави. Малко ти е широка? Сега ще я прихванем с безопасна. Глей кво кръстче — по-тънко от врата ми. Имаш ли грим? Хайде, действай, ще се обадя на секретарката да пратят бричката…
Кешка дълго й маха с ръка и когато грамадният черен автомобил вече отдавна беше отпрашил, се обърна към Ана:
— Сега ела в любимата ни градинка. Ще ми почетеш за Мечо Пух… А, развързала ми се е обувката.
Ана клекна, завърза му връзката, подръпна му дрешките.
— Ти ли вече си ми баба? — тихо я попита Кеша и прегърна с ръчици сипаничавото й лице. — Не, бабите са много стари, а ти още не си. Лошо. Какви са ти тези пъпчици по лицето?
— Не са пъпчици, а са белези от шарка.
— Каква шарка, дето се прави с боички ли?
— Не, моето е от болест, шарка се казва болестта. На тебе са ти правили инжекция, за да те имунизират, ти няма да се разболееш.
— А на тебе защо не са ти правили?
— Защото, как да ти обясня, аз съм родена в лагер и там не ни правеха…
— В пионерски ли лагер?
— Не точно… Моите родители ги нарекоха врагове на народа и ги затвориха в тъмница, после ги пратиха в лагер, в Архангелска област. После ги реабилитираха, но много късно, баща ми почина в лагера, а пък аз се разболях от шарка… Какви ги разправям и аз на такова малко момченце, загубена жена. Ела в градината.
— Не, чакай само да ти кажа. Не съм малък, скоро ще стана на пет години, другата година. А ти на колко си?
— На трийсет и пет.
— Колко много! Всичко разбрах. Дядо ми също е умрял в затвора. Той е бил най-красивият и най-смелият, но го хванали и казали, че е шпионин. Още преди да съм се родил, но аз знам, тате ми разказа и чичо Саша също, защото и неговия татко са го убили, а той изобщо не е бил шпионин. Аня, защо всички татковци трябва да са в затвора? И нас ли може да ни затворят? Или да ни убият?
— Не, Кешинка, няма да се дадем.
— Ти ще ни спасиш всичките, нали? Ти си фея, Аня.
— Не, Кеша, не съм фея. За съжаление…
— Нека се възползуваме от нововъденията в икономиката, да си спомним, че имаме вече двеста хиляди кооперативни фирми, от тях четиринадесет хиляди в Москва и от тях — три хиляди за обществено хранене. С други думи, да вървим при Серафима — завърши Меркулов и едвам побра дългите си крака в колата. — Откога му кани…
— Каква Серафима?…
— Не помниш ли, на „Новокузнецка“ имахме една чистачка? Открила кооперативна кръчма — нещо като „Червената шапчица“ или „Доктор Охболи“. Похвали се, че винаги имала тъмно пиво. Свий по Садовое колцо, ето адреса… Саша, дай една цигара — помоли го и се озърна. — Нито вкъщи ми дават да пуша, нито в работата. — С явна наслада дръпна дима. — Докато стигнем, разкажи ми в общи линии версията „Бардин“ или която искаш. Нали виждам, нещо те тревожи. Само в най-общи линии, моля те, и без да жестикулираш и да играеш действуващите лица, докато си зад волана.
Но той все пак жестикулираше и играеше. Меркулов не го прекъсна — никога не си го позволяваше по време на разговор дори ако лицето срещу него говореше най-големите глупости. Но Турецки забеляза как от време на време потреперваше острата му брадичка. Костя Меркулов имаше безпогрешна интуиция — без да знае подробностите (а дали и събеседникът ги знаеше?), той отбелязваше по този начин слабите места в изслушваните предположения. Самият Турецки някъде към средата на разказа си започна да се чувства доста разколебан, но не се издаде.
За петнадесет минути успяха да стигнат до края на историята и до заведението на Серафима, което се наричаше „Дядовата ръкавичка“. Меркулов посочи с очи табелата и с жест се извини за сбърканата фирма. После го задържа за лакътя и сподели многозначително:
— Ако зависеше от мен, щях да те предложа за звание Главен Инспектор по Предлагане на Версии — всичко с главни букви.
Серафима посрещна следователите като най-скъпи гости. Настани ги в едно удобно ъгълче и сложни „Reservee“ на масата.
— Да не ви се лепнат — обясни и понечи да приседне, да разкаже нещо, може би спомени за някогашната съвместна борба с престъпността, но забеляза мрачното лице на Турецки, присви устни с разбиране и взе поръчката.