С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
— Харесвам такива места — огледа се тя. — Тук ли идваше, преди да влезеш в армията?
— Не, само при специални случаи. Обикновено висях в един бар, казва се „Лерой“, близо до Райтсвил Бийч.
Тя се пресегна за менюто, поставено в металния салфетник до шишетата с кетчуп и тексаски лютив сос.
— Хубаво е — повтори и се съсредоточи в менюто. — Кажи ми с какво е известна кухнята тук?
— Със скаридите.
— Майчице, вярно ли?
— Напълно. Тук предлагат всички възможни ястия със скариди. Нали помниш сцената във „Форест Гъмп“, когато Буба описва на Форест различни начини за приготвяне на скариди? Печени, на шиш, соте, с лимон, скариди по креолски, коктейл от скариди… Тук предлагат всичките видове.
— Ти как ги обичаш?
— Подлютени с коктейл от различни сосове. Или пържени.
Тя затвори менюто и го остави на масата.
— Тогава избери ти. Доверявам ти се напълно.
Върнах папката на мястото й в салфетника, без да погледна менюто.
— Какво ще бъде? — попита Савана.
— Подлютени в кофичка. Незабравим вкус.
Тя се наведе към мен през масата.
— И колко жени си водил тук, за да опитат незабравимия вкус?
— Освен теб? Чакай да помисля. — Забарабаних с пръсти по масата и събрах вежди. — Нито една.
— Поласкана съм.
— Идвахме тук с приятелите, когато искахме да хапнем, вместо да се напием. Няма по-добро място за хранене от това, особено ако си сърфирал цял ден.
— Скоро ще разберем.
Сервитьорката се появи и аз поръчах. Попита какво ще пием и този път посочих Савана.
— Студен чай — отвърна тя.
— Нека да са два — добавих.
Момичето ни остави и ние поведохме лек и приятен разговор. Не спряхме дори когато донесоха напитките. Отново говорихме за живота в армията в различните му проявления, Савана явно имаше интерес към военните. После ме разпита за детството ми. Казах й повече, отколкото възнамерявах, за годините в гимназията и прекалено много за трите години, преди да сложа каската.
Тя слушаше внимателно, от време навреме задаваше въпроси и аз открих, че от цяла вечност не съм бил на такава среща. Най-малкото от три години. Не и след Луси. След нея вече нямах желание за подобни преживявания, но щом срещнах Савана, преосмислих решението си. Харесваше ми да съм с нея, тя самата ми харесваше и исках да я опозная по-добре. Не само тази вечер, но и утре, и вдругиден. Всичко в нея — от начина, по който се смееше, през духовитите й забележки, до трогателната грижа за хората около нея — ми изглеждаше ново и прекрасно. И истинско. Времето, прекарано с нея ми помогна да осъзная колко самотен всъщност съм бил. Дотогава не си го признавах, но след тези два дни разбрах, че това е самата истина.
— Хайде да пуснем някаква музика — прекъсна мислите ми тя.
Станах, намерих из джобовете някакви монети и ги пуснах в джубокса. Тя хвана с две ръце чашата си и се наведе към таблото, за да прочете заглавията на песните. Избра няколко и натисна съответните копчета. Докато сядахме, първата вече започваше.
— Знаеш ли, току-що осъзнах, че цяла вечер говоря само аз — усмихнах се аз.
— Защото си бъбривец — заключи Савана.
— Сега знаеш всичко за мен, а аз за теб — нищо — подметнах, докато развивах приборите си от салфетката.
— Не е вярно. Знаеш на колко години съм, къде уча, какво ще специализирам, знаеш също, че не пия. Знаеш, че съм от Ленор, че живея в ранчо, обичам коне и през лятото строя къщи за „Дом за всеки“. Не е малко, нали?
Да, помислих си, наистина знам. Включително и други неща, за които не си споменавала.
— Не е достатъчно. Давай, твой ред е.
Тя се наведе към мен.
— Какво искаш да знаеш?
— Разкажи ми за родителите си.
— Добре — кимна тя и разви своята салфетка. — Женени са от двайсет и пет години. Все още са луди един по друг и щастливи. Срещнали са се в държавния колеж в Апалачите. Преди да ме роди, мама е работила в банка, после си останала вкъщи. Тя е от тези майки, които бяха насреща винаги и за всичко. Предлагаше помощ в училище, беше частен шофьор, треньор на футболния отбор в началното училище, председател на родителския комитет, изпълняваше всякакви длъжности. Сега, когато ме няма, е заета с други дейности на доброволни начала — библиотеката, църквата, училището. Татко е учител по история и тренира женския отбор по волейбол в училище. Миналата година стигнаха до финала, но останаха на второ място. Член е на църковното настоятелство и ръководи църковния хор. Искаш ли да видиш снимка?