С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
— Разбира се.
Тя бръкна в чантата си и извади портфейла. Отвори го и го бутна към мен. При движението пръстите ни случайно се докоснаха и през мен премина електрически ток.
— Краищата им се разръфаха от водата, но лицата се виждат ясно.
Взех портфейла и се загледах в снимката. Савана приличаше повече на баща си. Най-малкото, бе наследила тъмния цвят на косата и очите от него.
— Изглеждат симпатични хора.
— Много ги обичам — каза, докато прибираше портфейла. — Те са родители-мечта.
— Защо живееш в ранчо, след като баща ти е учител?
— О, това не е действащо ранчо. Обработваше се, докато дядо беше жив. Но за да плати таксите и данъците, се наложи да продаде по-голямата част от земята. По времето, когато татко го наследи, бяха останали не повече от десетина акра заедно с къщата, конюшнята и оборите. Сега прилича повече на къща с голям двор, отколкото на ранчо. Ние го наричаме така, но всъщност създаваме грешна представа у хората.
— Каза ми, че си тренирала лека атлетика. А играла ли си волейбол в отбора на баща ти?
— Не — отвърна тя. — Той е добър треньор, но винаги ми е казвал, че трябва да се занимавам с неща, които ми харесват. Волейболът не е любимият ми спорт. Опитах и бях добра, но не ми харесваше.
— Предпочиташ конете.
— Още от малка. Мама ми подари една статуя на кон и с това започна всичко. Получих първия си истински кон на осем години като подарък за Коледа. Най-хубавият коледен подарък. Казваше се Слокъм — грациозна стара кобила — беше точно като за мен. Условието беше аз да се грижа за нея — да я храня, реша и да поддържам конюшнята чиста. Но наред с училището, атлетиката и грижата за другите животни ми дойде малко в повече.
— Другите животни?
— Докато растях, къщата ни приличаше на зоологическа градина. Беше пълна с кучета, котки, дори за известно време гледахме и една лама. Не можех да устоя на нито едно улично коте или кутре. Нашите вдигнаха ръце от мен, спряха да спорят и приемаха всичко, което мъкнех вкъщи. У нас по всяко време имаше четири-пет улични превъзходни. Понякога идваше някой собственик, загубил кучето си. Ако не можеше да го открие, си тръгваше с едно от нашите създания. Бяхме като пансион за домашни любимци.
— Родителите ти са доста търпеливи хора.
— Така си е — кимна тя. — Но те също не могат да подминат бездомно животинче. Въпреки че не го признава, мама е по-отчайващ случай и от мен.
Аз не откъсвах поглед от нея.
— Бас държа, че си отлична ученичка.
— Само шестици. Аз съм първа по успех в курса.
— Защо ли не ме учудва?
— Не знам. Защо?
Не отговорих. Вместо това попитах:
— Имала ли си някога сериозен приятел?
— О, сега пък ще се ровим в личните ми работи?
— Просто питах.
— Ти как мислиш, имала ли съм?
— Мисля… Нямам представа.
Тя се засмя.
— Тогава… нека да оставим този въпрос засега. Хубаво е да остане някоя неразкрита тайна, нали? Освен това съм сигурна, че с времето сам ще разбереш.
Сервитьорката дойде със скаридите и две пластмасови купички със сос, остави ги на масата и напълни отново празните чаши с чай. Имаше вид на жена, която прави това от прекалено дълго време. После, без да ни попита дали искаме още нещо, се завъртя на пети и изчезна.
— Това място е известно с гостоприемството си — измърморих аз.
— Просто има много работа — защити я Савана и придърпа чинията към себе си. — Освен това разбра, че ме печеш на шиш и побърза да ме остави в ръцете на инквизитора ми.
Тя разчупи една скарида, обели я, после я потопи в соса и я лапна. Аз прехвърлих няколко от тях в чинията си.
— Какво друго искаш да знаеш?
— Не знам. Всичко. Какво най-много ти харесва в университета?
Тя се замисли, докато пълнеше чинията си със скариди.
— Добрите учители — каза накрая. — Там можеш да избираш преподавателите си, да прилагаш гъвкавост, спрямо основната програма. Преди да вляза, татко ме посъветва да избирам дисциплините не заради самия предмет, а заради добрия преподавател. Знаеше, че ми трябва един основен курс, за да взема диплома, но смяташе, че добрият учител е безценен. Той те вдъхновява, забавлява те и без да се усетиш, научаваш всичко, дори и да не харесваш предмета.
— Защото се влюбваш в него.
— Точно така. Татко се оказа напълно прав. Посещавах лекции по предмети, за които не съм и мислила, че ще представляват интерес за мен, далече от основния набор лекции, както можеш да си представиш. Но, знаеш ли, все още помня всичко, сякаш съм ги слушала вчера.