Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
— Не знам — отвърна Корбет. — Затова съм тук. — Той се обърна към Трипъм. — Бих искал да посетя библиотеката довечера, може би след вечеря?
— Разбира се — отвърна заместник-деканът. — Можем да изпием там виното си, много е уютно.
Мастър Мот се приближи и потупа лейди Матилда по рамото, правейки странни знаци с ръце.
— Вечерята скоро ще бъде сервирана — заяви тя, изправи се и взе бастуна си от ъгъла до камината. — Господа, ще се видим по-късно. — После закуцука към вратата, подпирайки се с една ръка на бастуна, а с другата — на ръката на глухонемия си прислужник.
Разговорът се прехвърли върху други теми. Епълстън и Трипъм задаваха въпроси за съда и цената на житото в имението Лейтън. Появиха се и други преподаватели — Ейлрик Чърчли — по естествена история, слаб като върлина, със сприхав нрав. Сиви кичури стърчаха по плешивата му глава. Говореше с висок, писклив глас и Корбет трябваше да предупреди безмълвно Ранулф и Малтоут да не се смеят. Питър Лангтън, дребен, намръщен мъж с тясно лице и сълзливи очи, се подмазваше на всички, особено на Чърчли, когото нарече най-добрия лекар в Оксфорд. Бърнард Барнет пристигна последен. Беше нисък и дебел, с пълно лице и високо чело, тревожни очи и увиснала долна устна. Имаше вид на заядливец, който всеки момент ще започне да спори колко ангели могат да се съберат на върха на една игла.
Лейди Матилда се завърна и Трипъм ги поведе навън по коридора към трапезарията. Тя беше разкошно обзаведена, уютна и топла. Масата в средата беше застлана с покривка от златоткан брокат, която проблясваше под светлината на восъчните свещи заедно със сребърните и калаени чаши, кани и прибори. Върху тъмната ламперия висяха прекрасни гоблени, изобразяващи сцени от живота на крал Артур. Малки килимчета покриваха пода, ароматно ухаещи мангали стояха във всеки ъгъл, а върху покритите с възглавнички седалки под прозореца огромни вази с рози разнасяха своя сладък аромат, примесвайки го с вкусните миризми от килера в другия край на помещението. Трипъм седна начело на масата, лейди Матилда — от дясната му страна, Корбет — от лявата. Ранулф и Малтоут бяха настанени в другия край на масата с Ричард Норис, който надзираваше готвачите. Трипъм каза молитвата, прекръсти се набързо и вечерята беше сервирана: супа от пъдпъдъци, последвана от лебед и фазан във вкусен винен сос и печено говеждо с горчица. Виното се лееше обилно, поднасяно от мълчаливи прислужници, които чакаха в сенките. Корбет едва опита от всяко ястие и пи малко, но Ранулф и Малтоут нападнаха вкусните блюда като изгладнели вълци.
Повечето от преподавателите пиеха много и бързо, зачервиха бузи и започнаха шумно да разговарят. Трипъм беше необичайно мълчалив, докато лейди Матилда, чиято омраза към заместник-декана беше очевидна, едва похапваше от чинията и отпиваше от чашата си. От време на време се обръщаше и правеше странни знаци с ръце на мастър Мот.
Трипъм се приведе през масата.
— Сър Хю, искаш ли да поговорим за онова, което те доведе в Оксфорд?
— Да, мастър Трипъм. — Корбет погледна към останалите. — Може би сега е удобният момент.
Трипъм почука по масата и помоли за тишина.
— Нашият гост сър Хю Корбет — обяви той — има въпроси към нас.
— Всички знаете — бързо започна писарят — за Звънаря и неговите изменнически прокламации.
Нито един от преподавателите не посмя да отвърне на погледа му; те се споглеждаха помежду си или си играеха с чашите и ножовете.
— Звънарят — продължи Корбет — твърди, че е от „Спароу Хол“. Знаем, че почеркът му е като на обучен писар, а пергаментът, който използва — скъп; следователно той е образован и заможен човек.
— Не е никой от нас! — пискливо каза Чърчли, опипвайки яката на тъмносинята си роба. — Между нас няма предатели. Този сатана може да твърди, че живее в „Спароу Хол“, но дали това е истина, вече е отделен въпрос.
Думите му бяха посрещнати с одобрително мърморене, дори благият Лангтън отривисто поклати глава.
— Значи никой от вас не знае кой е Звънарят?
Хор от отрицания отвърна на въпроса му.
— Той пише и окача прокламациите си през нощта — обясни Чърчли. — Сър Хю, всички ние си лягаме рано. Дори да искахме да бродим навън, след падането на нощта Оксфорд е опасно място. Още повече, вратите на колежа се заключват. Всеки, който излезе в такъв късен час, със сигурност ще привлече вниманието.
— Ето защо — бързо се намеси Епълстън — авторът може да бъде студент. Някои от тях са бедни, но други имат пари. Почерците им са образовани, а и сред младите дьо Монфор все още се ползва със славата на мъченик.
— Има ли вечерен час в общежитието? — обърна се Корбет към Норис.