![Лунната светлина ти отива [calibre 1.27.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/8/5/2/lunnata-svetlina-ti-otiva-calibre-1-27-0-download.jpg)
Лунната светлина ти отива [calibre 1.27.0]
- Автор: Кларк Мэри Хиггинс
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Лунната светлина ти отива [calibre 1.27.0]». Краткое содержание книги:
Който и да е бил, вероятно не ме е чул, но няма значение. Не се сещаше за някой, с когото да иска да разговаря точно в този момент.
Вратата на гардероба в спалнята на Нюела беше отворена и на идващата откъм коридора светлина се виждаше синия вечерен костюм от събирането в „Дъ Фор Сийзънс“. Беше небрежно метнат върху една закачалка, сякаш набързо прибран.
Костюмът беше скъп. Мисълта, че може да се повреди, ако бъде оставен така, накара Маги да отиде до гардероба и да го закачи, както трябва.
Докато оправяше плата й се стори, че чу леко тупване, сякаш нещо беше паднало на пода. Погледна надолу към плътно наредените едни до други чифтове боти и обувки и реши, че ако нещо наистина бе паднало, щеше да му се наложи да почака.
Затвори вратата на гардероба, излезе от стаята и тръгна да се къпе. Усамотението, което й беше толкова приятно вечер в нюйоркския й апартамент, не й харесваше в тази къща с несигурни ключалки и тъмни ъгълчета, в тази къща, където бе извършено убийство — може би от някой, когото Нюела бе смятала за приятел.
23
Ърл Бейтмън не бе имал намерението да се връща в Нюпорт във вторник вечерта. Докато се подготвяше обаче за лекцията, която щеше да изнася в петък, той си даде сметка, че като илюстративен материал трябваше да използва някои от диапозитивите, които държеше в музея на територията на погребалния дом „Бейтмън“. Домът на прапрадядо му — малката викторианска къща и четирите декара земя, на която бе разположена, бяха отделени от главния имот преди десет години.
Практически музеят беше частен и не бе отворен за посещения. Можеше да бъде разглеждан само след писмена молба и Ърл лично придружаваше малкото посетители. На подигравателните закачки, с които братовчедите му го обсипваха винаги, когато заговореха за „Долината на смъртта“, както наричаха малкия музей, леденият му и преднамерено сериозен отговор беше, че хората от всички култури и раси са придавали огромно значение на съпровождащите смъртта ритуали.
С течение на годините бе събрал внушително количество материали, свързани със смъртта: диапозитиви и филми, записи на погребални песни; гръцки епически поеми; картини и гравюри като например картината апотеоз на Линкълн, когото приемат на небето; макети на Тадж Махал* и пирамидите; местни мавзолеи от украсено с мед дърво; индиански погребални клади; съвременни ковчези; дубликати на тъпани; раковини, чадъри и мечове; статуи на коне без ездачи с обърнати стремена, както и образци на жалейно облекло от всички векове.
[* Величествен бял мраморен мавзолей в Индия, построен през 17 в. сред градина, цялата във фонтани. — Б.пр.]
„Жалейното облекло“ бе темата на лекцията, която трябваше да изнесе пред групата, току-що приключила с обсъждането на книгите върху погребалните ритуали. По този случай искаше да им покаже диапозитиви на костюмите в музея.
Нагледните материали винаги помагат за живостта на лекцията, реши той, докато шофираше по магистрала 138 над Нюпорт Бридж. До миналата година последният диапозитив, който показваше на лекциите си за жалейното облекло бе извадка от „Ръководство по етикет на Ейми Вандербилт“, 1952 г., където тя твърдеше, че лачените обувки никак не са подходящи за погребение. Като илюстрация на този текст той бе подготвил снимки на лачени обувки — от детските „Мери Джейнс“ до дамските лачени обувки деколте и мъжките бални пантофи — всичко това, според него разведряваше обстановката.
Но сега бе измислил нещо ново за края на лекцията.
„Чудя се какво биха казали бъдещите поколения за нас, когато разгледат снимки на вдовици в червени миниполи, както и на роднини на покойника в дънки и кожени якета. Дали ще видят в това облекло някакви социални и културни обичаи с дълбоко значение, каквито ние самите се опитваме да открием в облеклата от миналото? И ако е така, не бихте ли се зарадвали на възможността да подслушате разговорите им?“
Това му харесваше. Щеше да намали неудобството, което винаги долавяше сред аудиторията, когато обсъждаше факта, че в бюрейското общество обличали вдовицата или вдовеца в дрипи, защото вярвали, че след издъхването си душата на покойника моментално започва да броди и може да прояви враждебност към живите, дори и към онези, които той е обичал приживе. Както изглежда, дрипите отразявали мъката и подобаващата дълбока скръб.
В музея, докато взимаше необходимите му диапозитиви, продължаваше да мисли по този въпрос. Усещаше някакво напрежение между мъртвата Нюела и живата Маги. Имаше някаква враждебност към Маги. Тя трябваше да бъде предупредена.