Неморално предложение
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Щилиян Карастойков
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Неморално предложение». Краткое содержание книги:
Поради това на Фриц му хрумва откачена идея: той сключва облог, че временна размяна на съпругите би решила всичко!
Мечтателната Оливия трябва да се премести при Оливер в шикозния му апартамент в центъра, а амбициозната Евелин трябва да се нанесе при Щефан в неговата позанемарена къща извън града. На пръв поглед абсурден план, който децата му едва ли биха приели, но Фриц предлага пари. Много, много пари…
И шеметната игра с размяната на партньорите започва, а заплетените ситуации са сякаш предварително заложени.
И въпреки че през целия ден се държах като лепка, която има постоянна нужда от ласките на Щефан, вечерта настъпи ужасяващо бързо. Точно в седемнайсет часа Оливер и Евелин пристигнаха с двете си коли: с беемвето Z4 и с втората си кола — доста стар, да не кажа античен ситроен, който вдигаше шум като боклукчийски камион, а и габаритите му бяха почти същите. Само като видях багажа на Евелин, и веднага ми стана ясно, защо беемвето не е било достатъчно. Беше помъкнала шест куфара на Самсонайт в комплект с козметично куфарче, една голяма, прилежно завързана ролка, която подозирах, че съдържа спалния й комплект, а също и една настолна лампа. За какво, по дяволите, й беше тя? Никога не съм си представяла, че Евелин е тип „не отивам никъде без настолната си лампа!“
Докато Оливер и Щефан разтоварваха багажа й и го внасяха в къщата, Евелин застана до колата и се вторачи с мрачно изражение на лицето в развалината ни.
— Всеки път като я видя, ми се струва по-грозна, отколкото си я спомням! — каза тя.
— А какво да кажем за вътрешността й? — додадох аз.
Първото нещо, което направих, когато се нанесохме, беше да се опитам да прикрия грубата фасада. За целта засадих диви лози навсякъде около къщата. Хубавото при това пълзящо растение е, че за около година и половина покрива големи площи от вехта сива мазилка и жълтеникави тухлички. Сред слабите страни на лозата е, че през зимата, когато й окапят листата, всичко лъсва наново. За щастие, сега беше май месец и Евелин нямаше толкова поводи да мърмори.
— Само при вида на входната врата се изприщвам цялата — каза тя.
С недоверие огледах безупречната й кожа. Щеше да е нещо невиждано досега по кожата й да има пъпки. Но може би Евелин беше права, сигурно получавах пъпка всеки път, когато се загледах прекалено дълго в нея. Вратата наистина беше отвратителна, комбинация от стъкло с тел и дърво, и всичко това с полъх от седемдесетте. Към това трябва да добавим и много месинг, както и процеп за писма, през който, ако и да не можеше да се провре цял пощальон, то поне със сигурност щеше да го направи една малко по-ловка котка.
— А от тези стъклени тухли получавам стомашно разстройство — продължи безпощадно Евелин. — Дори не съм подозирала, че има и разноцветни такива.
Да, имаше: зелени, кафяви, червени, жълти и сини — така стълбището приличаше малко на църква. При това на една доста грозна църква. Поради някаква странна причина дивата лоза избягваше стъклените тухли и пълзеше покрай тях.
— От друга страна обаче — каза Евелин, — за един милион си струва човек да си затвори очите.
— Точно така — казах аз с облекчение, защото ако Евелин подходеше толкова критично и към интериора на къщата, можеше и да размисли.
За щастие, си беше взела и настолната лампа, може би, за да погледне на обстановката в по-благоприятна светлина.
Когато Щефан и Оливер внесоха и последния багаж в къщата, Евелин взе нещо от предната седалка на беемвето. Нещо, което дяволски ми заприлича на плюшен заек с дълги крака и уши. Да не би да беше и от типа „не отивам никъде без плюшената си играчка“? Но точно когато исках да я попитам защо е притиснала здраво това нещо към гърдите си, като че ли е на три годинки, забелязах, че към къщата се носеше черният мерцедес на свекър ми, който разпръскваше чакъла по пътя си.
— Я виж ти, старите заговорници! — прошепна тихо Оливер, когато и четирите врати на колата се отвориха едновременно.
В този момент всичко ми заприлича малко на сцена от мафиотски филм: от колата слязоха четирима възрастни мъже с черни костюми. Картинката щеше да е пълна, ако носеха черни очила, а кобури издуваха саката им.
Ако положението не беше толкова сериозно, сигурно щях да си умра от смях.
— Решихме да наминем и да погледнем дали всичко е наред — каза Фриц. По всичко личеше, че е в отлично настроение. — Вече познавате моите приятели…
— Гернорд Шерер, банков директор, вече пенсионер — представи се един плешивец с хубав тен, като последователно стисна ръцете на всички ни.
Аз вече го познавах, беше идвал в магазина ни. При нас си поръча да засадим саксиите за балкона му. Дали пък не беше същият банков директор, който навремето беше построил вилата на Фриц?
— Хуберт Рюкерт, бивш директор на гимназия „Йохан Гутенберг“ — представи се дребен и сбръчкан мъж с огромни уши и прегракнал, тих глас като на Кръстника.
Бях чела някъде, че ушите и носовете ни растат в продължение на целия ни живот, значи колкото повече остаряваме, толкова по-големи стават. Следвайки тази логика, този мъж трябваше да е поне на сто и петдесет години. Под гъстите му вежди ме изучаваха щателно изключително остри, сини очи.