Неморално предложение

Трябваше да осветля само моята приятелка Елизабет. От нея просто нищо не можех да скрия. Преди години се запознахме в един фитнес клуб, който скоро след това санитарните власти затвориха заради лоша хигиена. Благодарни за това, че не сме хванали някоя инфекция или нещо дори по-лошо, ние двете се посветихме на джогинг в парка. Бягането се оказа по-евтино, а в случая и по-безопасно. Освен това да се намирам на чист въздух, ми харесваше много повече. Постепенно установихме, че двете можем да си говорим в продължение на часове, без да изчерпваме темите на разговор. Започнахме да ходим заедно на кино, на по бира, а през седмицата си говорехме по телефона в продължение на часове. От време на време се грижех и за четиригодишния син на Елизабет, Каспар.

Елизабет веднага щеше да разбере, че нещо не е наред. Щеше да ми е невъзможно в продължение на половин година да крия от нея, че след осемнайсет часа живея при друг мъж.

На следващата сутрин, беше първи май, я посетих още в ранни зори. Щефан нямаше нищо напротив, той спеше много дълбоко, защото вчера с бутилка шампанско в леглото, отпразнувахме нашата последна съвместна вечер за следващите шест месеца.

Много мазилка падна от тавана през тази нощ.

Елизабет живееше в разкошна къща, която бяха построили заедно с мъжа, за когото за малко да се омъжи. Знаете вече историята, онзи с порчето. Той беше архитект (всъщност сигурно все още си е архитект, защото доколкото ми е известно, само за Елизабет той беше умрял), а къщата беше фантастична — невероятно съчетание от ефектни, модерни елементи със семпъл и традиционен стил. Тъй като къщата беше построена върху наследствен парцел на Елизабет, след историята с порчето и провалената сватба, тя я обяви за своя собственост и така накара архитекта да изглежда доста глупаво. Можех само да си представя как кърви сърцето му всеки път, когато всяка втора събота и неделя идваше да вземе сина си от къщата, която можеше да бъде и негова. Мисля, че вече горчиво съжаляваше за историята с порчето. На негово място в къщата на Елизабет живееше приятелката й Хана. Тя беше майка на тригодишна дъщеричка, която много добре се разбираше с Каспар. Момиченцето носеше мелодичното име Марсибил („Опитай да го произнесеш, когато си пийнала малко повече!“ — казваше Елизабет, винаги с лек укор в гласа). Какви обстоятелства бяха довели до това Хана също да бъде самотна майка и дали и там не беше замесено някое порче, не знаех. Във всеки случай съвместният живот на двете жени и техните деца винаги ми се е струвал много хармоничен. Макар Елизабет да обичаше да казва, че я е страх от перспективата двете с Хана да се превърнат в две изкуфели, странни, възрастни дами, които на стари години да си сипват една на друга арсен в чая.