Божествени и прокълнати
- Автор: Диспейн (Деспейн) Бри
- Серия: Божествени и прокълнати #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–101–6
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Божествени и прокълнати». Краткое содержание книги:
Как можех да помогна на Даниъл да открие пътя, без аз да се изгубя?
След училище
— Какво ще правиш? — ме попита Ейприл, докато пресичахме паркинга, който отделяше училището от енорията.
Отворих теста по химия и погледнах написаната в червено двойка, последвана от бележка от госпожа Хауъл: „Нека родителите ти да подпишат теста. Покажи ми подписа след празниците.“
— Не знам — отвърнах аз. — Обикновено татко най-добре се справя с подобни неща, но в момента нямам желание да го занимавам. А пък мама е превключила на режим домакиня и готвачка, ала Марта Стюарт, така че, ако й покажа това, сигурно следващия семестър ще ме накара да се отпиша от курса по изкуство.
— Няма начин — възмути се Ейприл. — Защо не го подпишеш сама?
— Да, сигурно. Много добре знаеш, че не мога да го направя. — Навих теста и го пъхнах в джоба на раницата.
— Той е тук! — писна Ейприл.
Джуд спря до тротоара пред енорията. Беше с королата, за да вземе Ейприл за „кафе“. Помахах му, но той не ми отговори.
— Виж ми червилото. — Приятелката ми се усмихна, за да огледам зъбите й.
— Всичко е наред — отвърнах аз, макар да не бях погледнала внимателно. Видях, че Джуд чака на верандата на енорията. Изражението му беше каменно.
— Успех с теста — пожела разтрепераната Ейприл.
— Чакай. — Протегнах ръка и стиснах пръстите й. — Да прекараш хубаво. И… да пазиш Джуд вместо мен. Кажи ми, ако има нужда от нещо.
— Добре. — Ейприл стисна ръката ми, след това затича през паркинга към колата. Учудих се, че Джуд не стана, за да й отвори вратата — изобщо не беше в негов стил. Поне изражението му поомекна, когато тя се качи.
Колкото и да не ми се искаше най-добрата ми приятелка да излиза с брат ми, аз се надявах Пийт да се окаже прав за Ейприл — че тя ще пропука черупката на Джуд, след като никоя друга не бе успяла.
В енорията
След като Джуд и Ейприл тръгнаха, аз извадих навития на руло лист с теста от джоба и тръгнах по алеята между енорията и училището. Спрях пред вратата на татковия кабинет и се ослушах, за да чуя някакъв звук отвътре. Прецених, че е най-добре да накарам татко да се подпише, освен това исках да видя как е, макар да нямах представа дали все още не е в кабинета си у дома. Отговорът на въпроса дойде преди още да почукам на вратата.
— Не мога повече — чух нечий глас. Беше напрегнат и звучеше като на татко. — Не мога да го направя отново.
— Не те и карам — рече събеседникът му. Беше мъж, но звучеше по детски. — Не исках да уплаша никого.
— Да, но си го сторил — натякна първият и този път се убедих, че е татко. — Само че се случва за трети път тази година. Повече не мога да ти помагам.
— Нали ми обеща. Обеща да ми помогнеш. Каза, че ще оправиш нещата. Нали ти оправяш всичко.
— Стига! — изкрещя татко.
Знаех, че не бива, но отворих вратата и видях Дон Муни вдигнал ръце над главата. Виеше като огромно бебе.
— Татко! — провикнах се аз над рева на Дон. — Какво, за бога, става?
Татко ме погледна, стреснат, че ме вижда. Дон също ме забеляза. Млъкна и се отпусна разтреперан на стола. Носът и големите му жълтеникаво зеленикави очи течаха.
Татко въздъхна. Отпусна рамене, сякаш товарът му бе станал десетократно по-тежък.
— Дон е решил да намери работа на ножа си за пореден път. — Той посочи познатата кама, оставена на бюрото. Беше същият нож, който навремето Дон беше опрял в гърлото на татко. — Уплашил група клиенти и господин Дей стрелял по него. За пореден път.
— Не знаех, че и преди е стрелял по него.
Дон се сви.
— Защото аз винаги замазвам нещата. Дон прецаква всичко, аз оправям след него. — Татко ми се стори толкова резервиран, в дълбокия му мелодичен глас не се долавяха обичайните доброта и състрадание. По лицето му личеше, че не си е доспал, а очите му бяха очертани от черни кръгове. — Непрекъснато се опитвам да оправям грешките на кого ли не, а виж докъде стигнах. Просто не издържам. Само влошавам нещата. Сега и двамата трябва да се оправят сами.
— И двамата ли? — попитах аз.
Дон отново ревна и ме прекъсна.