Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Кайер и Карлие съвсем не изчезнаха, а останаха над земята, която като че ли беше станала още по-голяма и пуста в мислите им. Те се измъчваха не толкова от пълната, дълбока тишина на станцията, колкото от смътното усещане, че нещо си е отишло от вътрешния им мир, нещо, което обезпечаваше безопасността им и отблъскваше попълзновенията на заобикалящия ги див свят към техните души. Образът на дома, спомените за хора като тях, хора, които мислят и чувствуват, както те някога мислеха и чувствуваха, отплуваха далеч-далеч и избледняха при яркия блясък на слънцето в безоблачното небе. Безнадеждността и свирепостта сякаш се процеждаха от огромната тишина и се прокрадваха все по-близо до тях, за да ги вкопчат неусетно в лапите си, да ги огледат, да ги обгърнат с непреодолимо, познато и противно внимание.

Дните преминаваха в седмици, сетне в месеци. Хората на Гобила ознаменуваха всяко пълнолуние с викове и удари на барабаните си както винаги досега, но не се приближаваха към станцията. Макола и Карлие веднъж се качиха в едно кану и се опитаха да възобновят връзките си с тях, но бяха посрещнати с дъжд от стрели и трябваше с бяг да спасяват живота си. Този опит предизвика много шум и врява в земите нагоре и надолу по реката, които не стихнаха няколко дни. Параходът закъсняваше. Отначало те коментираха закъснението с наперен тон, който по-късно премина в загриженост, а сетне стана мрачен. Положението ставаше сериозно. Запасите бяха на привършване. Карлие хвърляше въдиците си в реката, но нивото й беше спаднало и рибата се беше насочила към дълбочините в средата й. Не смееха да се отдалечават много от станцията, когато ходеха на лов. Още повече че в непроходимата гора нямаше никакъв дивеч. Веднъж Карлие уби един хипопотам в реката. Не разполагаха с лодка, за да го измъкнат, и той потъна. Когато изплува отново, реката го отнесе надолу и хората на Гобила го прибраха. Това даде повод за всеобщ празник в селото, а Карлие изпадна в бяс, като заговори за необходимостта от изтребване на всички негри, преди тези земи да станат обитаеми. Кайер мълчаливо се шляеше наоколо, прекарваше цели часове в гледане на портрета на своята Мели. Портретът изобразяваше малко момиченце с дълги русоляви коси и продълговато нацупено лице. Краката му бяха отекли и той едва се движеше. Карлие, чиито сили бяха подкопани от треската, не можеше вече да се перчи, но продължаваше да се клатушка насам-натам, все още с нехайно изражение на лицето, както подобава на човек, който живее със спомените си за елитния си полк. Беше станал груб, саркастичен и разви склонност да говори неприятни неща. Той наричаше това „откровеност“. Отдавна бяха изчислили процентите си от търговията, включително и от последната сделка на „този отвратителен Макола“. Освен това се бяха разбрали да не споменават нищо за нея. Отначало Кайер се колебаеше, защото изпитваше страх от директора.