Свидетелят от влака
- Автор: Харви Майкъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Свидетелят от влака». Краткое содержание книги:
19
Отворих очи и се огледах наоколо — бях заспал в дневната. Шумът беше слаб, но в никакъв случая не беше халюцинация. Натиснах един клавиш на спящия компютър и екранът светна в тъмното — 2:06 ч. сутринта. Взех си пистолета, понеже това ми се стори разумно, отидох до входната врата на апартамента и погледът ми регистрира тънката ивица светлина, която се процеждаше отдолу. Отворих вратата. По средата на коридора беше сложен обикновен кафяв плик без надпис, завързан с канап. Както бях бос, отидох до малкото прозорче в дъното, което гледаше към „Лейкууд“. Улицата долу беше пуста. Слязох тихо по стълбите, но не открих никого нито във вестибюла, нито в мазето. Върнах се обратно в апартамента, като пътьом огледах всички етажи на сградата. Който и да беше неизвестният вестоносец, явно си бе отишъл.
Бях оставил входната врата отворена. Маги беше излязла в коридора и душеше пакета.
— Нещо за ядене ли си намери, мойто момиче?
Тя ме погледна с надежда и си влезе вътре. Аз я последвах. На пипане пакетът приличаше на книга. Срязах канапа и вътре се оказа точно това. „Илиада“. Разтворих я. Встъпителните строфи бяха подчертани и заградени в кръг:
Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеее, който донесе безбройни беди на войските ахейски…
Бръкнах в плика и напипах още два предмета. Първият беше картонена изрезка на черен влак върху черни релси на жълт фон, а вторият — карта на метрото, върху която с тиксо беше залепен ключ, а към него бе завързано картонче с адрес. Огледах картата и седнах пред компютъра. След двайсет минути вече шофирах по пустите нощни улици на Чикаго с кафявия плик на седалката до мен.
В едната си ръка държах фенерче, в другата — пистолет. Адресът, вързан с конец за ключа, ме бе отвел до ъгъла на „Полк“ и „Десплейнс“. Отключих аварийната врата на метрото, закътана под бетонния надлез на скоростното шосе. По две вити стълби и една дълга наклонена рампа стигнах до втора врата, която водеше към някакви коловози дълбоко в недрата на чикагското метро. Подземието изглеждаше безкрайно, във всички посоки се разклоняваха стоманени релси. Низ от електрически крушки придържаха мрака като черен балдахин над главата ми.
Стигнах до някаква стена и тръгнах покрай нея, докато открих малка ниша между две бетонни колони. Влязох вътре и коленичих, като разгънах картата на земята пред себе си. Доколкото можех да се ориентирам, вратата, през която току-що бях минал, бе отбелязана със звездичка. На стотина метра по-нататък по линията със син флумастер беше поставен друг знак — малко кръстче, — а отдолу пишеше „труп“.
Прибрах картата, извадих отново пистолета и закрачих предпазливо напред. Бях очаквал наоколо да отеква грохот на влакове, дори се бях приготвил да залягам и да се крия при нужда, но подземието беше учудващо тихо. Сякаш за да подчертае пълната тишина, някъде в далечината се чу слаб тътен. Аз се придържах плътно до стената, а фенерчето ми хвърляше метални отблясъци върху релсите вдясно. Влаковете на чикагското метро се захранват от трета релса с 600 волта прав ток, та се опитвах да спазвам здравословна дистанция.
След като изминах още трийсетина метра, видях трупа. Беше захвърлен на една от линиите, в междурелсовото пространство. Прекрачих внимателно коловозите и приклекнах отстрани. Беше на жена, увита в найлон, по джинси и тениска. Ръцете й бяха пристегнати с тиксо на гърба, гърлото й имаше вид на прерязано. Без пипане не можех да свърша много нещо, затова се дръпнах крачка назад, като внимавах да не стъпя в локвата кръв, която се беше събрала под нея. Осветих с фенерчето си линията напред-назад, като се чудех защо съм повикан на това място. Миг по-късно, докато пресичах коловозите по обратния път, разбрах защо.
Червената точка пробяга по стената на метър-два пред мен, премина през торса ми и се спря зад гърба ми. Аз се хвърлих към една пролука в стената тъкмо в мига, когато куршумът изплющя в бетона някъде над главата ми. Притиснат към земята, повдигнах лице на два пръста и се огледах. Червената точка танцуваше във въздуха пред очите ми, сякаш ме подканваше да се позабавляваме. После, без да бърза, обходи цялото ми тяло. Секундите се нижеха, разтегнати в безкрайността. Стрелецът ползваше мерник за нощно виждане с лазер, знаеше точно местонахождението ми и можеше да ме гръмне, когато си поиска. Заповядах си да не мърдам, да използвам всяко минимално укритие от релефа на подземието, но тялото не ме слушаше и започна да се надига. Който и да беше тоя, едва ли имах голяма полза да се крия от куршумите му зад вдигнати длани. Поне имах власт върху движенията си. Затова се изправих. След което направих крачка напред. Усещах как коленете ми треперят, но направих втора крачка.