Свидетелят от влака
- Автор: Харви Майкъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Свидетелят от влака». Краткое содержание книги:
Следващият куршум вдигна дребни камъчета на две педи вляво от мен. Аз се хвърлих инстинктивно към измамното укритие на стената. Страхът ме бе сграбчил за гърлото, но аз го превърнах в отчаяна решителност. Оттласнах се от стената и закрачих към вратата, през която бях влязъл. Този път някъде встрани от мен се чу остър вой и се посипаха искри. Куршумът бе рикоширал от метална повърхност.
В съзнанието ми неканено изплува личицето на едно единайсетгодишно момиче. Беше си скачала на въже пред жилищния блок в гетото „Робърт Тейлър“, когато куршум, рикоширал от плочника, я бе ударил в главата. Тогава бях новобранец в полицията и се случих в първата кола, която се яви на местопроизшествието. Спомням си как майката ме налагаше с юмруци по раменете, лицето, гърдите, полицейската значка, а кръвта на детето обливаше и двама ни, докато издъхна в ръцете ми.
Прогоних образа от съзнанието си и продължих да крача напред покрай линията, по протежение на дългия извит тунел. Казах си, че оня вероятно няма да ме убие, освен ако не бе решил да си поиграе с мен на котка и мишка. Или ако не се окажех твърде близо до него. Тъй или иначе, вървях, без да спирам. Съзнанието ми отчиташе всяко вдишване и издишване, всяко повдигане и спускане на гръдния кош, допира на въздуха по кожата ми, скърцането на камъчета под подметките ми. Накрая стигнах до вратата, отворих я и я затворих зад гърба си. Поех с пълни гърди въздух, който изпълни дробовете ми; сърцето ми първо спря, после заблъска в гърдите. Облегнах се на стената и се заслушах. Някъде високо над главата ми се отвори и затвори друга врата. Беше аварийната — онази, която водеше към улицата. Стрелецът току-що си бе тръгнал, след като посланието му бе предадено и прието.
Лейк Шор Драйв
20
Робълс стана още преди зазоряване, пи кафе и огледа екипировката си. Тази нощ бе спал едва два часа, но трябваше да се задоволи с толкова. Трийсет минути по-късно вече пресичаше футболното игрище, вцепенен от сутрешния мраз. Повдигна сака, провесен през рамото му, и изръмжа. Небето над езерото се развиделяваше, вече се виждаха облаците пара, излизащи от устата му. Изневиделица, на двайсетина метра пред него се появи жена с куче, която тичаше с широки бавни крачки по едната дълги страна на игрището. Робълс наведе глава, докато се размина с нея. Жената сви встрани и след малко изчезна под надлеза, който се изкачваше към Лейк Шор Драйв. Робълс изчака пет минути. Жената не се появи повече — игрището остана пусто. Той се изкачи на едно малко хълмче и слезе от другата страна, където се озова в закътано отвсякъде пространство, обрасло с храсти. Между стъблата им се виждаха осемте платна на скоростното шосе, които в този участък се простираха в посока север-юг. Четирийсет и пет минути преди сутрешния час пик Лейк Шор Драйв беше тъмен и притихнал.
Робълс разкопча сака и измъкна триножник. По шосето по посока към центъра минаха две-три коли, все още със запалени фарове. Той извади от сака фотоапарат „Никои D300“, закрепи го върху триножника и му постави мощен вариообектив. Закопча сака и го скри зад дърветата. Погледна пред визьора и фокусира апарата. В зрителното му поле се появи жена с малко дете. Робълс вдигна глава. Идваха право към него с новичък джип по дългото право, равно шосе. Той погледна пак през визьора и започна да отброява наум секундите. Едно, две, три… Жената се усмихваше и разсеяно барабанеше с пръсти по волана. Четири, пет, шест… Главичката на детето едва се подаваше над арматурното табло. Седем, осем… Робълс отново вдигна глава от фотоапарата. Джипът профуча покрай него, въздушната му струя разпръскваше утринната мъгла. Той се усмихна. Перфектно. Улови в обектива още няколко коли. Засече времето и по осемте платна, но най-много го интересуваха онези, които идваха право срещу него. Когато приключи, изщрака напосоки няколко снимки, в случай че на някого му хрумнеше да го пита какво прави тук. Работя върху фоторепортаж, щеше да бъде готовият отговор. След това Робълс се намести между дърветата и зачака две неща: сутрешният трафик да се усили и телефонът в джоба му да иззвъни.
21
Събудих се и ми замириса на кафе. При това буквално. В апартамента ми имаше някой, който правеше кафе. Който и да беше, поне бе съобразил да използва личните ми запаси от „Ел Диабло“. Сега, ако се сетеше да ми донесе горе и една чаша…