Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената
- Автор: Саэнс Бенджамин Алире
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Deja Book
- ISBN: 978-954-28-2331-5
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената». Краткое содержание книги:
— Синьо.
— Червено. Любима марка кола?
— Не харесвам коли.
— И аз. Любима песен?
— Нямам си. Твоята?
— „Дългият лъкатушещ път“14.
— „Дългият лъкатушещ път“ ли?
— „Бийтълс“, Ари.
— Не я знам.
— Велика песен, Ари.
— Скучна игра, Данте. Да не би да се интервюираме един друг?
— Нещо такова.
— За каква длъжност кандидатствам?
— Най-добър приятел.
— Мислех си, че вече съм получил работата.
— Не бъди толкова сигурен, самоуверено копеле такова. — Той се пресегна и ме удари е юмрук. Не силно. Но не и леко.
Това ме разсмя.
— Бива те в приказките.
— Не ти ли се приисква понякога просто да станеш и да изкрещиш всички ругатни, които си научил?
— Всеки ден.
— Всеки ден? По-тежък случай си от мен. — Той се загледа в градушката. — Прилича на побеснял сняг — каза.
Това ме разсмя.
Данте поклати глава:
— Ние сме твърде свестни, знаеш ли?
— Какво искаш да кажеш?
— Родителите ни са ни превърнали в свестни момчета. Не мога да понасям това.
— Не мисля, че съм чак толкова свестен.
— Участваш ли в някоя банда?
— Не.
— Занимаваш ли се е наркотици?
— Не.
— Пиеш ли?
— Бих искал.
— И аз. Но не те питам това.
— Не, не пия.
— Правиш ли секс?
— Секс ли?
— Секс, Ари.
— Не, никога не съм правил секс, Данте. Но бих искал.
— И аз. Виждаш ли какво имам предвид? Ние сме свестни.
— Свестни — повторих. — Мамка му.
— Мамка му — повтори и той.
А после избухнахме в смях.
Цял следобед Данте ме обстрелваше с въпроси. Аз им отговарях. Спря да вали, а горещият ден внезапно бе захладнял. Сякаш целият свят бе тих и спокоен, прииска ми се аз да съм светът и да се чувствам като него.
Данте стана от стъпалото на верандата и застана на тротоара. Вдигна ръце към небето.
— Всичко е толкова дяволски прекрасно — каза той. — Обърна се. — Да се поразходим.
— Кецовете ни — казах.
— Татко ги сложи в сушилнята. На кого му пука?
— Да, на кого му пука?
И преди бях вървял бос по мокър тротоар, бях усещал ветреца по лицето си. Но все едно ми се случваше за пръв път — така се чувствах.
Данте говореше нещо, но аз не го слушах. Взирах се в небето, в тъмните облаци, вслушвах се в далечните гръмотевици.
Погледнах Данте: ветрецът бе като жив в дългата му тъмна коса.
— Заминаваме за една година — каза той.
Внезапно се натъжих. Не, не бях точно тъжен. Все едно някой ме бе ударил е юмрук.
— Заминавате ли?
— Да.
— Защо? Искам да кажа… кога?
— Татко ще бъде гостуващ професор в Университета на Чикаго за една година. Мисля, че проявяват интерес да го назначат.
— Това е страхотно — казах.
— Да — потвърди той.
Бях щастлив, а после, просто ей така, ми стана тъжно. Бях непоносимо тъжен. Не го поглеждах. Гледах само към небето.
— Това е наистина страхотно. Е, кога заминавате?
— В края на август.
Шест седмици. Усмихнах се:
— Това е страхотно.
— Само повтаряш: Това е страхотно.
— Ами… страхотно е.
— Да, страхотно е.
— Не си ли тъжен, че заминавам?
— Защо да съм тъжен?
Той се усмихна, а после на лицето му се появи онова изражение — бе толкова трудно да разбера какво мисли или чувства. Странно, защото лицето на Данте бе като книга, която целият свят можеше да прочете.
— Виж — каза той. Посочи към една птица насред улицата, която се опитваше да литне. Досетих се, че едното ѝ крило е счупено.
— Ще умре — прошепнах.
— Можем да я спасим.
Данте изскочи насред улицата и се опита да я вдигне. Гледах го.
Това е последното, което помня, преди колата да завие зад ъгъла. Данте! Данте! Писъците идваха отнякъде вътре в мен. Данте!
Помислих си, че всичко е сън. Всичко. Бе просто поредният лош сън. Все си мислех, че светът свършва. Сетих се и за врабчетата, падащи от небето.
Данте!
Краят на лятото
Помниш ли лятото на дъжда… Позволи на онова, което иска да падне — да падне.