Друговремец [bg]

След затвора спряхме в малка борова горичка, за да си отпочинат конете. Мърто се приведе, за да погледне Джейми, скрил лице в качулката си.

- Добре ли си, момче? Мълчиш.

Джейми вдигна глава. Беше блед и по врата му се стичаше пот въпреки ледения вятър, но успя да се усмихне половинчато.

- Бивам.

- Как се чувстваш? - попитах притеснена. Беше се прегърбил на седлото и нямаше и следа от обичайната му изправена, елегантна стойка. Получих другата половина на усмивката.

- Опитвам се да реша кое ме боли най-много, ребрата, ръката или задникът. Докато разсъждавам по този въпрос, поне не мисля за гърба си.

Отпи дълго от манерката, предвидливо предоставена му от сър Маркъс, потръпна и ми я даде. Беше много по-добро от суровия алкохол, който ми бяха дали да пия по пътя към Леох, но също толкова силно. Продължихме, а в стомаха ми се разгоря малък весел огън.

Конете се бореха с един полегат склон и ритаха сняг във въздуха, когато Мърто рязко вдигна глава. Последвах погледа му и видях четирима английски войници на върха на хълма. Нямаше как да избягаме, бяха ни видели и един от тях се провикна, за да ни спре. Трябваше да блъфираме и да се надяваме да ги излъжем. Без да погледне назад, Мърто се спусна да ги посрещне.

Ефрейторът в групичката беше професионален войник на средна възраст, потънал в огромния си зимен кожух. Поклони ми се утиво и се съсредоточи в Джейми.

- Извинете ме, господине, госпожо. Имаме заповеди да спираме всекиго на пътя и да питаме дали знаят за избягалите наскоро от Уентуърт затворници.

Затворници. Значи бях успяла да освободя не само Джейми. Радвах се, по най-различни причини. Най-малкото щяха да изтощят повече човешки ресурс от войниците в затвора. А и трима срещу четирима беше по-приемливо.

Джейми не отвърна, а се отпусна по-напред и оклюма. Очите му лъщяха изпод качулката -беше в съзнание. Явно знаеше тези мъже и щяха да разпознаят гласа му. Мърто се примъкваше напред с коня си, заставайки между мен и войниците.

- Да, господарят ми се разболя, сър, както виждате - каза и подръпна уж плахо кичура върху челото си. - А може ли да ми посочите пътя към Балах? Не съм сигурен, че сме в правилната посока.

Зачудих се какво, за Бога, цели, докато не видях очите му. Погледът му пробягна назад и надолу и обратно към войника толкова бързо, че англичанинът не можеше дори да предположи, че мъжът срещу него не го слуша задълбочено. Да не би Джейми да се свличаше от седлото? Престорих се, че оправям шапчицата си, и небрежно погледнах през рамо в посоката, в която бе погледнал и Мърто. Почти се смразих от шок.

Джейми стоеше прав, привел глава, за да не се вижда лицето му Но от крайчеца на едното стреме се процеждаше кръв и оставяше малки димящи следи в снега.

Мърто беше успял да привлече всички войници със себе си към върха на хълма, където му сочеха, че пътят към Дингал е единственият наоколо. Минавал през Балах, а след това направо към брега, на около пет километра оттук.

Бързо се плъзнах на земята, трескаво дърпайки юздата на коня си. Закрачих с мъка през преспите и изритах достатъчно сняг под корема на коня на Джейми, за да скрия кръвта. Хвърлих бърз поглед нагоре по хълма - войниците и Мърто още разговаряха, макар че един от тях ни погледна, сякаш за да се увери, че не сме се залутали надалеч. Махнах весело и още щом войникът завъртя глава, се приведох и откъснах парче от едната си фустанела. Отметнах наметалото на Джейми и натъпках плата под бедрото му, като пренебрегнах вика му на болка. Наметалото му се върна на мястото си точно навреме, за да се спусна назад към коня си, където англичаните и Мърто ме завариха да се занимавам с единия ремък.