Друговремец [bg]

- А и нямах това предвид - повторих.

Вече сериозен, той стисна леко ръката ми.

- Знам. Няма нужда да го увърташ. - Внимателно си пое дъх и трепна, когато гърдите отново го присвиха. - Бях прав, не боли колкото бича. - Затвори очи. - Но беше далеч по-неп-риятно. - На лицето му отново проблесна горчив хумор. - Е, поне известно време няма да имам запек.

Потреперих, той стисна зъби и задиша учестено.

- Съжалявам, сасенак. Аз... не беше толкова кошмарно. Това, за което ме питаш... Добре съм. Не съм повреден другояче.

Опитах се да пазя собствения си глас равномерен и делови.

- Не е нужно да ми казваш, ако не искаш. Но ако ще те облекчи.

Гласът ми стихна смутено.

- Не искам. - Внезапно Джейми звучеше изключително наранен. - Не искам никога повече да мисля за това, но нямам избор, освен ако не си прережа гърлото. Не, моме, не искам да ти разказвам и знам, че не искаш да слушаш... но имам чувството, че ще трябва, за да не ме задуши.

Всичко това се изля от него изведнъж и той продължи, почти без да си поема дъх:

- Искаше да лазя, да се моля, и Бог да ми е на помощ, така и направих. Веднъж ти казах, сасенак, можеш да прекършиш всеки, ако си готов да го нараниш достатъчно. Е, той беше готов. Кара ме да лазя, да се моля. Кара ме да върша и по-лоши неща, а преди края много силно исках да умра.

След този изблик Джейми дълго мълча, загледан в огъня, след това въздъхна дълбоко и изкриви лице от болка.

- Ако можеше да ме облекчиш, сасенак, щях да ти позволя на мига, толкова много имам нужда. Но това не е като трън, който да измъкнеш, ако го хванеш както трябва. - Здравата му ръка се беше отпуснала на коляното ми. Сви пръсти и ги изпъна. - Не е и нищо... счупено никъде. Ако можеше да го поправиш като ръката ми, щях да изтърпя болката с радост.

Отново сви юмрук и го положи на коляното ми, като му се мръщеше.

- Трудно е... трудно е да обясня... Все едно всеки човек си има местенце, дълбоко навътре, което крие и пази на всяка цена. Може би душа, може би просто това, което те отличава от всички останали.

Докато обмисляше как да продължи, езикът му неволно докосваше подутата устна.

- Не показваш това никому, освен ако не е човек, когото обичаш страшно много. - Той отпусна ръка и я сви около коляното ми. Отново беше затворил очи и присвил клепачи. -Сега все едно... все едно крепостта ми е взривена и не е останало нищо, освен пепел и горящи останки, а малкото оголено нещо вътре е беззащитно и се чуди къде да се дене, под стръкче трева, под листо, но... но не... н-н-не с-с-тава.

Гласът му пресипна и той зарови лице в нощницата ми. Не можех да сторя нищо друго, освен да го галя по косата.

Той внезапно се обърна към мен, а лицето му сякаш щеше да се спука по шевовете на костите.

- Няколко пъти съм бил близо до смъртта, Клеър, но никога не съм искал да умра... Този път исках. Аз... - Той рязко млъкна и стисна силно коляното ми. Когато отново продума, гласът му беше много по-висок и странно задъхан, сякаш беше тичал много дълго. - Клеър, ще... Може ли просто... Клеър, дръж ме, моля те. Ако пак се разтреперя, няма да мога да спра. Клеър, дръж ме!