Друговремец [bg]

На сутринта си беше върнал част от руменината, макар че синините по лицето му се бяха превърнали в още по-тъмни петна. Той въздъхна, простена от болка и опита отново, по-внимателно.

- Как се чувстваш? - Поставих ръка на главата му. Кожата беше хладна и влажна. Нямаше треска, слава Богу.

Той направи гримаса, все още със затворени очи.

- Сасенак, ако главата ми е на раменете, значи боли. - Протегна ръка. - Помогни ми да стана. Схванат съм като пън.

Снегът спря малко преди обяд. Небето беше сиво като вълна и обещаваше нови вихрушки, но опасността от предледване беше още голяма. Затова тръгнахме от Елдридж точно преди обед, увити добре заради студа. Под наметалата си Мърто и Джейми бяха въоръжени до зъби. Не носех нищо, освен камата си, при това добре скрита. Против волята ми ме убедиха да се преструвам на отвлечена англичанка, ако ни спре патрул.

- Но те са ме виждали в затвора - опитах да се възпротивя, докато се готвехме за тръгване. - Сър Флетчър вече ме познава.

- Да. - Мърто внимателно зареждаше пистолетите, подредил на масата на лейди Анабел всякакви оловни сачми, вата, барут, лостчета и торбички, но успя да ми отдели един поглед. - Това е идеята, моме. Трябва да не припарваш до Уентуърт.

Той натика един бутален прът в дулото на украсен с гравюри пистолет и натъпка ватата с отривисти, икономични движения.

- Сър Флетчър ще ни търси, но не и днес. Ако срещнем червенодрешковци, няма да те познават. Ако ни намерят, трябва да кажеш, че сме те взели насила и да ги убедиш, че нямаш нищо общо с две шотландски диванета като мен и онзи разбойник там.

Кимна към Джейми, който седеше като на тръни на една табуретка с топъл хляб и мляко пред себе си. Аз и сър Маркъс бяхме подплатили бедрата и хълбоците му дебело, а отгоре бяхме намерили чифт износени панталони, тъмни, за да скрият издайническата кръв, която би могла да се процеди. Лейди Анабел беше разпорила една от ризите на мъжа си, за да се побере в нея Джейми, както и превръзките му. Дори така ризата не искаше да се затвори отпред и бинтовете се виждаха отчасти. Джейми беше отказал да се среше, защото го болял скалпът, и изглеждаше като дивак - червеникавите иглички на косата му стърчаха над моравото лице, а едното око се беше затворило от оток.

- Ако ви заловят - намеси се сър Маркъс, - кажи им, че си ми била на гости и са те отвлекли, докато си яздила край имението. Накрай ги да те доведат, за да потвърдя. Това би трябвало да ги убеди. Ще им кажем, че си приятелка на Анабел от Лондон.

- А след това бързо ще те изпроводим, преди сър Флетчър да ти окаже честта да те посрещне в района.