За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
За да бъде прикритието ù пълно – и понеже из Дупкия можело да се случат лоши неща на самичка жена – тръгнала в мъжки одежди. Ала тръгнала чак след две зими; две зими първо учела дупкската реч и говорела със свои другари от оня край на света, и четяла книги за Дупкия и такива, написани от дупкейци, и попивала дупкско изкуство.
Дупкия, научила тя, всъщност се казвала Дъщия – „земята“ на дъщки език. Да протегнеш на дъщ ръка в поздрав значело да си тръгнеш безрък: дъщите се докосвали едва щом имали пълно доверие в другия, понякога – месеци след първата среща. И още, и още… Две зими ù трябвали да се готви; ала тя не бързала, нито значела нещо за нея насмешката в погледите на братята ù Юнаци – знаела, че това ще ù бъде последна задача, и ù се отдала с цяло сърце.
После, една зимна утрин, излязла от Конфед’ската библиотека, вдишала острия въздух дълбоко, дълбоко – и потеглила към съдбата си.
Щом пристигнала в Дъщия, си потърсила дом, и нови приятели, и прехрана. Учела дъщите на конфед’ски език и порядки, по-лесно да се оправят, когато са на гурбет. Учела ги да яздят на кон, за да смогват овреме да стигат от място на място в ширналите се градове на Конфед’ия. И участвала рамо до рамо с тях в делничния им труд и в празнуването: учела се от тях.
Три години отминали, за да я приемат за своя; и три още да попадне на диря от Дей. (Така казвали на злодея – истинското му име никой не знаел, затова го били кръстили на дъщкия бог на разрухата и градежа.)
Била зимна вечер, насред равно поле, додето ти стигат очите. И сняг – бял, чак синеещ от бяло; като вечер от приказка.
Юна, сгушила шия до шията на жребеца си, се носела накъдето я били упътили старейшините от близкото село, все доверени хора на Дей. Белите, чак сини снежинки милвали скулите ù и я връщали към отдавнашни мигове нежност, и я карали да забравя къде се е устремила.
Изведнъж една преспа изсвирила и жребецът на Юна замръзнал, ей така, сред галопа си. Юнакинята се търкулнала през врата му, оттласнала се от преспите още докато се въргаляла, и стъпила на крака, с учестен дъх, но ясни очи.
На десет крачки от нея стоял възрастен мъж, с черти нито остри, нито меки, ами изсечени, от скулптор, що не повтаря, и с умни очи – навярно някога нежни, само горящи сега. Щом ги видяла, Юна трепнала с болка. Спомнила си отдавна загубен човек, онзи, чиято загуба я направила Юна. Трепнала с болка – а болката е врата към гнева.
Той също се взирал в нея през парцалите сняг – и хем се намръщил, хем се засмял.
– Хубава стойка имаш… но не се бия с жени.
Юна нямала време за изненада, че я познал толкова лесно; заглушил я гневът ù, истинският ù гняв.
(Пренебрежението е път пред гнева.)
– Защо – рекла му – те сами ли ти се отдават, преди да им вземеш честта?
Мъжът трепнал, но не отвърнал нищо. Обърнал се и закрачил през преспите.
– Чакай – настигнал го тихият глас. – Тук съм за теб, Дей. Аз съм деветият…
Миг по-сетне той връхлитал връз нея.
– Няма – издишал – да има – посегнал сърце да изтръгне – десети…
Тя се дръпнала край ръцете му, като житен клас мека, нежна като повей през лятото, ядна като младата Юна, и светът изведнъж оставил Дей без опора: снегът се надигнал, препънал го, проснал го по корем. Дей се намерил завързан, от своите си ръце и двата ù крака, и болка… и болка… и болка…
– Няма да има – казала тя върху него. – Аз съм последният. А ти, щом не се биеш с жени, с кой се биеш? С деца, старци? С разни сановници из хазните?
Той потръпнал отново и изохкал в железния ключ.
– Оня наместник… той тършувал по разни работи негови, не за ушите на простите хора. Нито време му е било, нито мястото там.
После прехапал устни.
– Но какво ти разправям… Нали си деветият…
– Тършувал в хазната, казваш… А другият? А джебчията?
Дей помълчал малко и едва чуто рекъл:
– За него… не знаех…
Друго не казал, но Юна умеела да слуша и чула нещо в гласа му, което смекчило гнева ù и стяга на коленете.
– А обирите? Отвличанията? Клането в Каел?
– И до Каел ли съм стигнал? – въздъхнал той. – Стига, девета. Приключвай с това. Мислех те по-умна – а и след малко ще почне наистина да боли.
В следващия миг тя стояла права до него и му рекла:
– Разкажи ми.
В следващия миг той я притискал в снега, но не стягал пръстите си на шията ù, а я гледал в очите.
– … Разкажи ми – преглътнала с мъка – … как е било…
Дей отпуснал ръка, после бавно се вдигнал от нея – тя за пръв път видяла с колко болка се движи.
– Ти си по-умна… А на мен много не ми остава. Е, разбрах, че можеш да слушаш – но виж първо.