За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
И запретнал ръкави и показал моравите вадички, що пълзели от мишниците към китките му.
– Гладната чума – издишала тя.
– И за нея си чувала, значи?… Не зная какво ми остава, утре или още година. Жреците казаха, че живея девети живот. А семейните ми ги няма вече десет лета.
Тя го слушала, и само черните ù зеници говорели какво ù се случва отвътре.
– От храната, приказват жреците – новата, евтината, излъсканата, дето идва от ваш’те земи. Само че не тя погуби моите – тях ги погуби гладът… Дойдоха ония, които са те пратили тебе, донесоха тяхната храна, евтината, излъсканата, донесоха тяхното злато, многото, лъскавото. Не им стигна да купят всичките най-хубави ниви – забрана издадоха, да не гледаме друга храна освен тяхната, да не вземем да ги изтровим. А пък житото им – купиш му семето, изкласи веднъж, засееш го пак – и в новата пролет нищо не никне. Така било безопасно, разправяха. Елате да купите ново.
Тя го слушала, и само бръчката между веждите ù издавала какво се надига отвътре.
– А когато не смогвахме повече тук, опитахме в града, като другите. Градът не ни искаше. Не искаше езика ни – признаваше го уж, но хората се отдръпваха, щом ни чуеха. Нищо – ние научихме езика му, волю-неволю. – Последното казал на конфед’ски, какъвто говорел всеки цивилизован човек. – И се оказа, че пак не ни иска… Не искаше обичаите ни… връстниците на сестра ми започнаха да странят от нея в мига, в който върза коси с лико от върба. Не искаше и уменията ни. Грешно било хората да цериш с древни илачи, можело човек да убиеш – така казваха врачовете ви. Грешно било да им казваш къде да копаят за кладенец – така казваха вододайниците ви. И хвърлиха баща ми в тъмница за едно лято; а той, щом се върна вкъщи, не продума и дума за там, доугасна безмълвно…
Тя го слушала; и сълзите не ù пречели, само я разтваряли по-цяла за думите.
– И лицата ни не искаше, вашият град. Виж.
Дей разперил криви пръсти на лява ръка.
– Тук ме ритаха. Тука с нож – посочил лявата буза. – „Махай се, смугъл придошлек – отново говорел конфед’ски, в дъщкия тая дума я нямало – връщай се в блатото, дето ти е местото!“… И когато умря и сестра ми… радост бе туй, след седмици на бълнуване и огнени гърчове… се върнах. В блатото. С максимум още година живот… Десет години, девета – десет години така.
Помълчал, дълбаел снега с поглед.
– Казвали ли са ти – тук потръпването едва не хвърлило тялото му обратно в снега – и че крада? Не ония чутовни обири, не… Крада, за да не погина от глад, и заради хората в онова село, дето не дават никой да купува овес или грънци от тях, понеже старейшините им призовавали към война с Конфед’ия…
Гласът му най-сетне секнал, Дей вдигнал глава, видял я. И я гледал ли гледал ли гледал, дордето се побояла да не би да е онемял навеки (и помислила, че – аха! – в ума ù ще проговори). Доближил я тогава, едва уловимо накуцвайки, и попил с показалец влагата по едната ù скула.
– Когато ми рече, че си деветият, исках да те погубя, заклевам се в Дей. И щях да сторя нечувано зло… Ала кажи ми – престрашил се и пак се взрял в нея – що щеше да сториш, ако беше на мен?
В тишината Юна отронила:
– Аз… не зная…
А помислила: „Много по-лошо, приятелю Дей… много по-лошо. Нямаше само ръце и крака да съм чупила; нямаше само с гласа ми да плашат децата…“
Нямало нужда да пита за жените, за старците, за приписваното. Разбрала била. И дори не се разгневила на лъжите, що делят хората на „нас“ и „онези“. В сърцето ù имало само мъка, а мъката е врата от гнева.
– Слушай – вдигнала поглед към него, незнайно колко по-късно, и се смутила, че още е там. – Какво да сторя за теб? Миналото не мога да променя; нито ще ми повярват и ще те опростят…
Той се взрял в нея втори път.
– Деца имаш ли?
Този път тръпката едва не разкъсала нея.
– Брат ми е жив още – той свел глава – и за него крадях…
Тогава видяла, че е по-млад от нея, а изглеждал като света стар, сякаш свят бил понесъл на плещите си.
– Не умее нищо полезно – говорел Дей – конфед’ски дори не успя да научи… Трудно приказва с другите хора въобще. Ала съм му предал всичко, което назнайвам – и за илачите, и за водата, и…
– Ще го взема… ще се грижа за него.
Дей отстъпил назад, поклонил се сковано и рекъл:
– Аз съм Деян.
– Аз съм Джоан – рекла му, и преметнала ръката му през рамото си, и го повела през преспите, сякаш уж той я водел.
Три дни по-късно стигнали до землянката. Посрещнал ги брат му. „Пей… Пеяне – това е Джоан.“ Гостил ги с бульон от корени на неяда – най-вкусното ястие в живота на Юна. Не казвал и дума, само ги гледал с топлите си очи.