20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
И подаде ръка на граф дьо Ла Фер, който на свой ред седна в лодката.
— Време беше — рече гасконецът. — Ей сега ще видите нещо интересно.
XV. СЪДБА
Наистина едва д’Артанян успя да изговори тия думи, когато на фелуката, която започваше да изчезва в мъглата и мрака, се чу изсвирване.
— Добре разбирате — продължи гасконецът, — че това означава нещо.
В същата минута на палубата се показа фенер и зад него се очертаха сенки.
Внезапно страшен вик, вик на отчаяние се разнесе над морето; и сякаш тоя вик изгони облаците, булото, което закриваше луната, се отдръпна и на бледоосветеното небе се очертаха сивите платна и черните въжета на фелуката.
По палубата се мятаха сенки и тия безумни тичания нагоре-надолу се придружаваха с плачевни викове.
Сред тия викове на кърмата се появи Мордаунт с факел в ръка.
Сенките, които се мятаха по палубата, бяха Грослоу и моряците му, които той събра в посочения от Мордаунт час. В същото време Мордаунт подслуша край вратата на каютата дали мускетарите още спят и слезе в трюма, успокоен от мълчанието им.
Действително кой можеше да подозира това, което се беше случило?
Мордаунт отвори вратата и се спусна към фитила; разгорещен като човек, жаден за отмъщение, и самоуверен като всички, които господ заслепява, той запали фитила.
През това време Грослоу и моряците му се събраха на кърмата.
— Дръпнете въжето — заповяда Грослоу — и изтеглете лодката към нас.
Един моряк прекрачи борда, улови въжето и го дръпна към себе си: то се придвижи без всякаква съпротива.
— Въжето е отрязано! — извика той. — Лодката я няма!
— Как! Няма ли я лодката? — запита Грослоу и се спусна на свой ред към борда. — Не може да бъде!
— И все пак е така — отговори морякът, — вижте сам. Върху водата няма нищо, а ето и краят на въжето.
Именно тогава Грослоу извика така, че дори мускетарите го чуха.
— Какво има? — извика Мордаунт, който излезе на палубата и на свой ред се спусна с факел в ръка към борда,
— Ах, неприятелите ни се изплъзнаха от ръцете!… Отрязали са въжето … Избягали са с лодката.
Мордаунт се намери с един скок при каютата и с удар на крака издъни вратата.
— Няма никой! — извика той. — О, дяволите!
— Ще ги преследваме — каза Грослоу. — Те не могат да бъдат далеч и ние ще ги потопим, като минем отгоре им.
— Да, но аз запалих … — почна Мордаунт.
— Какво?
— Фитила.
— Гръм и мълния! — изрева Грослоу и се спусна към люка. — Може би още не е късно.
Мордаунт му отговори със страшен смях; и с разкривено лице повече от омраза, отколкото от ужас, издигнал обезумял поглед към небето, за да му отправи последно проклятие, той хвърли най-напред факела си в морето, а след това сам се хвърли в него.
В същия миг, когато Грослоу стъпваше върху стълбата на люка, корабът се разтвори като кратера на вулкан; огнена струя се издигна към небето с гръм, подобен на залп от сто оръдия; въздухът се нажежи, целият избразден от горящи останки. После страшната светлина изчезна, останките паднаха една след друга, съскайки в бездната, където угаснаха, и след минута, с изключение на едно трептене във въздуха, можеше да се помисли, че нищо не се беше случило.
Само фелуката изчезна от морската повърхност и заедно с нея загинаха Грослоу и тримата му моряци:
Четиримата приятели видяха всичко това. нито една подробност от страшната драма не им се изплъзна. Когато върху тях падна ярката светлина, която заля морето на повече от една левга, можеше да се види, че всеки от тях стоеше в особено положение, изразяващо ужас, който те не можеха да не чувствуват въпреки бронзовите си сърца. Скоро огненият дъжд се изсипа около тях; след това вулканът угасна, както казахме вече, и всичко потъна в мрак — и плаващата лодка, и бурното море.
Около минута те стояха мълчаливи и потресени. Портос и д’Артанян седяха, конвулсивно стискаха греблата и несъзнателно продължаваха да ги държат над водата, навели се с цялото си тяло напред.
— Бога ми — каза Арамис, като прекъсна пръв гробното мълчание, — тоя път, струва ми се, всичко е свършено.
— Помощ, милорди! На помощ! Спасете ме! — долетя до ушите на четиримата приятели жален вик, който сякаш излизаше от някакъв морски дух.
Всички се спогледаха. Атос потрепера и каза:
— Той е, това е неговият глас!
Всички мълчаха, защото подобно на Атос всички познаха гласа. Само разширените им от ужас очи се обърнаха към страната, където изчезна фелуката, като правеха неимоверни усилия да проникнат през мрака.
След една минута почна да се различава един човек;той се приближаваше, като плуваше енергично.