Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
Антологията „За спасяването на света“ събира 48 фантастични разказа, новели и повести от 41 български автори и пет десетилетия (1962-2012). Всеки от текстовете в нея засяга големи теми; всеки има силата да ни размисли, развълнува, навярно даже… промени? В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване… Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Нима тук завършва теглото ми?Обичам… Пак… Аз. Те. Обичам!
Да! Да! Да, да, да!
… И се раждат галактики…
…
Смърт говорила с Висшите
и се върнала с побеляла коса.
Но очите ù – все така грейнали.
Жив ù върнал цвета –
лесно е чудеса
да създаваш, щом другият взема.
После…
… седем години по-късно, да кажем…
…
Истински вихър е Плам! С боси петички огъва тревите, и трева никне, където притича.
Ери пък – неотстъпно до нея.
Истина ли е? – пита се Жив, хванал флигорната в нова асана. – Крачето му не привежда и стръкче…
После отново извайва дъха си в песен на радост през три медни клапи. Три клапи, седем години; и покрай устните бръчици седем. Седем години до Смърт и с деца… седем години раздели и срещи: толкова щастие, толкова ноти…
Истина ли е? – Жив се запитва. – Те не я пуснаха, само за мене. А тя живее само за нас – само край нас става жива… И се засмива, и пръсти отпуска, от трите клапи връз нейните десет. Десет преплетени над сърцето му пръста; и две малки, могъщи ръце, свързващи него и нея; и тя, цялата: тръпнеща, плътно притисната, крехка.
– Обич, здравей…
– Аз… съм свободна…
Смърт почва да плаче, Жив – да се смее; смеят се-плачат.
– Отново… помолих…
Този… намерили –
друг… Ние с тебе…
с Ери и Плам…
ще остареем…
Жив се обръща и здраво я гушва – да не я мъчат излишните думи – да си прелеят пламтящата радост.
С Ери и Плам
– заедно –
ще живеят…
…
– Тоя мой косъм… го пазя за тебе…
Усмихва се, а очите ù – два бента пред скъсване.
Жив взема косъма и го вдига към слънцето. Бялото заблестява в златисто.
– Не си ли млада да посребряваш?
Гледа я, а очите му – два пеещи извора.
– Аз…
Тоя път я прегръща, преди раменете да трепнат.
– Ставайки Смърт, посребрях…
Гласът ù глъхне, но не заглъхва.
– Оня ден, в който отказах живота,
оня ден, в който ми секна сърцето,
първата движеща жар угасиха,
първата обич ми беше отнета…
Истински млада бях,
млада и истинска.
Нощите с него без сън се редяха.
(Жив не потрепва. Жив знае да слуша.)
Нощ след нощ, до постелята пазех,
с ледени кърпи
и парещо чело…
(Мърт не потръпва. Жив здраво е сгушил.)
… Болест невярна, ми казваха всички
и се вторачваха нейде далече.
Само Еск ме обичаше истински
и ми разкри: „Той на друг е обречен…“.
Аз пък бях млада.
И силна – обичаща.
С лед гонех треската,
с жарта си – леда.
И си заслужих нетленна рапира,
та да го браня, щом дойде Смъртта.
И Смърт дойде. Цял във черно. Качулест.
… Моят предтеча бе истински кич.
С инструментариум – същ земеделец. –
Мърт се разсмива. – Жив пич…
И, през въздишка:
– Нежив…
